Англия, 1648. Опасно време за една жена да бъде различна ...
В тези времена започва “Мочурища” – първата част от новата семейна сага на кралицата на историческия роман Филипа Грегъри
Възможно ли е да вплетеш разказа за една много лична история в мащабното платно на истинските събития от епохата? Да. Ако носиш името Филипа Грегъри. Англия е в хватката на кървава гражданска война между владетел, изменил на думата си, и разбунтувал се парламент. Войната стига до всяко кътче на кралството, дори до далечните, заливани от приливите, мочурливи земи по южното крайбрежие.
В нощта срещу Еньовден на 1648 година Алинор, последната от поколения знахарки, пленница на бедността и суеверието, чака под пълната луна в гробището призрака на своя жесток съпруг, за да се убеди, че е завинаги свободна от него. Вместо това среща Джеймс, млад беглец, верен на краля и му показва тайните пътища през опасните мочурища, без да знае, че така въвежда в живота си любовта – и нещастието. И техните съдби ще се преплетат по неподозиран начин, променящи представите за справедливост, но и животите им, в реалност, където репутацията е всичко.
Във време на суеверия, кръвопролития и безмилостни преследвания Алинор трябва да оцелява извън тежки подозрения – като красива жена без съпруг, лечителка и познавачка на билки. Съвсем малко е необходимо жителите на селото, тласкани от завист и страх, да се обърнат срещу нея. Повторяемостта на ежедневните действия ще се слее плавно със студенината на политическите обстоятелства, за да превърне обикновената героиня в необикновена.
Сурови земи, атмосфера на противоборства и лични избори, смели жени и предани на каузата си мъже очакват своите читатели. Какво ще се случи там, където е „нито море, нито бряг“ с една жена, белязана от стигмата „нито съпруга, нито вдовица“? Отговорът ще бъде незабравим, красив и крайно смел.
Тя стана тихо и мина през градинската порта: ръката ѝ се задържа върху захабения стълб на портата. Погледна назад към окаяната малка хижа, а после се качи по насипа до високата пътека. Вървеше през тунела от трънливи храсти, ту под лунната светлина, ту в сенките, по брега, докато стигна до осеяната с бели мидени черупки пясъчна ивица под приведените, поклащащи се надолу клони на дъба. Насипът бе издигнат като вълнолом преди години, преди столетия, и морето го беше прояло в подножието и бе съборило камъни от основата – речни камъни, заоблени от водата – по покрития с бели мидени черупки бряг. Алинор вдигна един и го пъхна в джоба на роклята си, и още един, за да го сложи от другата страна. Почувства как тежестта им я дърпа надолу. Взе друг – най-големия, най-тежкия, – за да го хване здраво и да нагази в ледената вода, която се плискаше все по-близо и по-близо. Помисли си, че цял живот се беше страхувала от дълбока вода, а сега, в последните си мигове, щеше да се изправи пред този страх и нямаше повече да се бои от нея. Помисли си, че водата ще повлече бедняшката ѝ пола, ще смрази топлото ѝ тяло, ще се плиска около корема и ребрата ѝ, представи си как ще потръпне, когато водата стигне до топлите ѝ подмишници, до врата ѝ, но че най-накрая ще потопи главата си и ще усети тръпчивия ѝ солен вкус и ще разбере, че ще потъне в калните ѝ дълбини, без ропот и без страх.
Не помръдна. Стоеше на ръба на морето, с камъка, натежал в ръцете ѝ, и гледаше лунните петна, сребристи по тъмната вода, докато вълните пълзяха нагоре по брега, все по-близо и по-близо. Чу ги да се плискат в краката ѝ и остана неподвижна, докато приливът се обръщаше, и слушаше как водата се отдръпва. Но не помръдна. Не пристъпи по сребристата пътека на луната, не влезе във водата. Остана безмълвна сред тихите звуци на нощта, и тогава я обзе увереност.
Не заплака за себе си, нито за Алис, нито дори за Роб. Не копнееше Джеймс да я избави, не мислеше за него с друго чувство, освен с любов. Беше го обичала и му се беше отдала, беше му се доверила и все още вярваше в него; но не очакваше той да ѝ помогне в тази тъмна нощ. Не мислеше, че зората ще изясни нещо, не се молеше на опрощаващ Бог, защото не очакваше Той да се вслуша в жена като нея, на място като това.
Не вярваше в целта или в куража си. Нямаше вяра в себе си, но постепенно разбра, че храни една увереност – само една: че ще преживее тази нощ, че ще преживее всяка идваща нощ. Знаеше, че няма да се удави. Знаеше, че няма да бъде сломена от това ужасно злощастие, както не бе сломена от жестокостта на Закари или от загубата на майка си. Помисли си, че имаше поне едно-едничко нещо, което беше научила в този живот, в който имаше толкова много тревоги и толкова малко радости – беше се научила да оцелява. Знаеше, че може да издържи. Помисли си, че целият ѝ живот – отгледана от една храбра жена при тежки обстоятелства, тормозена от съпруг – насилник, обичаща две деца и отглеждала ги в бедност – я беше научил на този урок: да оцелява. Помисли си, че това беше единственото нещо, което наистина умееше. Каза си, че е открила, дълбоко в сърцето си, като дървен стълб в кална плитчина, огромна решимост да живее.
