Тъмно е, мрежата на прозореца пърполи под дъха на безлунното небе. Чаршафите са меки, леглото – удобно и с балдахин.

Стисвам здраво пухения юрган и се усмихвам.

Било е кошмар, това е.

Бавно, удар след удар, сърцето ми се усмирява, вкусът на кръв избледнява заедно със съня. Трябват ми няколко секунди, за да си спомня къде съм и още няколко, за да различа смътните очертания на едър мъж, застанал в ъгъла на стаята.

Дъхът засяда в гърлото ми.

Плъзвам ръка по завивките към нощното шкафче, посягам към кибрита, но той сякаш бяга далеч от търсещите ми пръсти.

– Кой сте вие? – питам мрака, като не успявам да прикрия треперенето в гласа си.

– Приятел.

Мъжки глас, приглушен и дълбок.

– Приятелите не се спотайват в мрака – казвам.

– Не съм казал, че съм ваш приятел, господин Дейвис.

Опитът ми да докопам нещо слепешком едва не катурва газената лампа от нощното шкафче. Старая се да я закрепя и тогава пръстите ми откриват кибрита, който се е свил в основата ѝ.

– Не мислете за светлината – казва мракът. – С нищо няма да ви помогне.

С трепереща ръка драсвам клечка и я приближавам към лампата. Пламъкът избухва зад стъклото, прогонва сенките дълбоко в ъглите и осветява моя посетител. Това е мъжът в костюм на чумен доктор, когато срещнах преди, а светлината откроява подробности, които съм пропуснал в сумрака на кабинета. Връхната му дреха е протрита и излиняла по ръбовете, виждат се само очите му, останалата част от лицето е скрита от цилиндъра и порцелановата маска с човка. Ръцете в ръкавици са отпуснати върху черен бастун, в лъскава сребърна пластина е гравиран надпис, който се спуска надолу, но буквите са прекалено дребни, за да ги разчета от това разстояние.

– Наблюдателен, това е добре – отбелязва Чумният доктор. Някъде в къщата отекват стъпки и аз започвам да се питам дали въображението ми е достатъчно, за да извика такива дребни подробности от един толкова необикновен сън.

– Какво, по дяволите, правите в стаята ми? – настоявам аз и се изненадвам от изблика си.

Маската с човка престава да изучава стаята и се обръща отново към мен.

– Имаме работа за вършене – казва той. – Има загадка, която търси решение.

– Мисля, че ме бъркате с някой друг – отвръщам ядно. – Аз съм лекар.

– Бяхте лекар. После иконом, днес богат безделник, утре пък – банкер. Нито един от тях не е истинското ви лице, нито пък истинската ви личност. Те ви бяха отнети, когато влязохте в Блакхийт и няма да ви бъдат върнати, докато не си тръгнете.

Бърка в джоба си, вади малко огледало и го хвърля на леглото.

– Уверете се сам.

Огледалото трепери в ръката ми, отразява млад мъж с яркосини очи и много малко мъдрост в тях. Лицето в огледалото не е това на Себастиан Бел, нито пък на обгорения иконом.

– Казва се Доналд Дейвис – казва Чумният доктор. – Има сестра на име Грейс, най-добрият му приятел се казва Джим, освен това не обича фъстъци. Дейвис ще бъде вашият гостоприемник за деня, утре, когато се събудите, ще имате друг. Такива са правилата.