Представяйки настоящия странен разказ пред света, считам за необходимо да кажа няколко думи за обяснение на неговия произход. Вярвам твърдо в принципа на разделението на труда, затова обикновено не се отклонявам от основната си работа – издаването на книги, за да пиша предговори към тях. Но тъй като господин Хари Кейтнес отказа да представи какъвто и да било увод, тъй като според него отдавна е изличил дълга си към мен, независимо от величината му, защото а/като начало ми е изпратил копие от оригиналния ръкопис и б/ми е предал и доклада, който съставя по-голямата част от епилога, то на мен не ми остава нищо друго, освен да напиша това сам.

Сър Уолтър Скот, с чието творчество преподобният Гидиън Мак е бил запознат отблизо, както сами ще се убедите, някога е описал книгоиздаването като „най-нестабилната, несигурна и рискована от всички професии с изключение може би само на тази на жокея”. Това полезно предупреждение, разпечатано на картон с размери три на пет инча, виси на стената зад бюрото ми. Когато се случи да си задам въпроса защо упорствам с опитите си да оцелявам с тази професия, и дали някаква друга форма на хазарт не би ми осигурила по-добри приходи при по-малък риск, прочитам тези думи на сър Уолтър – писани доста преди той самият да затъне сериозно в блатото на издателската работа – и си припомням, че нещата са си такива открай време. После си поемам дълбоко дъх и продължавам.

Така е и с тази книга. Един вътрешен глас ми нашепва, че това е незначителна любопитна история, която надали ще събуди интереса на мнозина; че е загуба на моето време, разхищение на печатарско мастило и на финландските гори. Друг глас настоява, че текстът е достатъчно необичаен, че да привлече интереса на читатели с вкус към култовия тип литература, ако такива читатели могат да бъдат достигнати. Трети глас – може би гласът на съвестта ми – ме упреква, че експлоатирам с надежда за финансова изгода излиянията на един съсипан човек. Четвърти възразява категорично, че човекът е мъртъв и следователно не може да бъде експлоатиран, а книгата, дори ако някои я отхвърлят като куп лъжи или бълнувания на болен мозък, си е автентичен документ с пряко отношение към нашето съвремие. Всички тези съображения, както и безброй други, гъмжаха в главата ми, докато обмислях историята на Гидиън Мак. Това, което в крайна сметка ме убеди да я публикувам, е именно нейната необичайност – през изминалите двайсет години не съм попадал на нищо подобно. Тя не е измислица, защото Гидиън Мак несъмнено е съществувал; от друга страна надали може да бъде приета като доказан факт. Какво е тази история тогава? Именно защото не съм в състояние да отговоря на този въпрос, считам разказа за достоен за вниманието на читателите – така те ще могат да решат сами за себе си. Но първо е редно да разкажа как ръкописът се озова в ръцете ми.

Беше понеделник сутринта, през октомври 2004, когато моят стар приятел Хари Кейтнес ми се обади неочаквано по телефона. Седях зад бюрото си и отпивах от третото си кафе за деня, докато прелиствах издадения от нас справочник-пътеводител за видовете шотландско уиски, озаглавен “Чашка за из път”, който току-що бе пристигнал от печатницата. Беше красива книга, а и публикуваните в нея данни бяха напълно достоверни, така че очаквах добри продажби около наближаващите коледни празници.

Не се бяхме чували с Хари от доста време, но веднага разпознах хрипкавия му глас. Той е журналист на свободна практика, живее в Инвърнес, но постоянно снове оттам на изток до залива Мъри, до Форт Уилям и всевъзможни други места на север и на запад. Подбира всевъзможни интересни истории и ги продава на този, който плати най-добре. Той е от хората, които наричаме “от старата школа” – надявам се да приеме това като комплимент. Пуши, пие повече, отколкото е добре за него, яде нездравословна храна в неподходящи часове на деня и слънчевата светлина не му понася. Но е първокласен репортер, достатъчно неотстъпчив, та да не изпуска добрия материал, и същевременно достатъчно чувствителен, за да знае как да общува с хората, от които трябва да го измъкне. Написал е и една книга - “Престъпления и загадки от планинска Шотландия”, която аз издадох. Книгата се продаваше добре през годините. Платих на Хари приличен аванс и той все още получава два пъти годишно чек от продажбите – с който би могъл да си плати едноседмична почивка някъде, ако имаше обичая да ходи на почивка. За мен това е част от работата ми, но навремето, когато се чуехме по телефона, Хари твърдеше, че ми е задължен. Вече не го казва.

Попитах го как е и той отвърна, че бил добре. От тази точка в разговора можехме да продължим с размяната на любезности, но Хари няма слабост към любезностите. Затова и сега мина направо към повода за обаждането си. Каза, че имал нещо за мен. Материалът бил донякъде рисков, но според него представлявал интерес. Дали съм чувал някога за човек на име Гидиън Мак?

Името ми звучеше познато, но не можех да се сетя при какви обстоятелства съм го чувал – така и казах.

- Бил е свещеник – каза Хари. – Духовно лице. Изчезнал в началото на тази година.

Сега вече си спомних какво се беше случило. Вестниците публикуваха много материали по този повод, и докато Хари говореше, си припомних доста от тях. Преподобният Гидиън Мак бе изчезнал от свещеническия дом през един януарски ден, и оттогава никой не бе чул нищо за него. Преди изчезването си Мак бе имал някои скандални прояви на умопомрачение, които предизвикали сериозни брожения в църковните среди, както и в Монимаскит, малък градец на източното крайбрежие, чийто енорийски свещеник е бил. Предположих, че Хари ще ми съобщи, че го е открил, и че ще се опита да ми продаде историята на живота му – признавам, че тази перспектива не ме изпълваше с трепетно вълнение. Оказа се, че греша. Все още никой не бе успял да открие Мак, но все пак било открито нещо, което му принадлежало, и според Хари находката била точно като за мен. Когато го попитах какво иска да каже с това, той отвърна:

- Става дума за нещо, което той е написал. Нещо като мемоари, или по-скоро изповед – струва ми се, ти би го нарекъл така. Мисля, че не е зле да му хвърлиш един поглед. Прочетох го през уикенда. Ще ти го пратя по пощата.

Попитах го как се е сдобил с текста и какво точно изповядва в него Мак.

- Доста нещо за свещеник – отвърна Хари. – Прелюбодеяние например, както и среща със сатаната.

Втората точка от изповедта също ми напомни нещо. Отново попитах Хари как е открил мемоарите.

- Имам приятели в централното полицейско управление на северните графства – отвърна той. – Един от тях им направи копие и ми ги изпрати.

- Много почтено от негова страна – отбелязах сухо. – Защо го е направил?

- Това не те засяга – каза Хари. – Не мога да коментирам източниците си.

Аз обаче не приех аргумента му, той капитулира и ми разказа, че случайно бил в полицейската централа в Инвърнес и разговарял с познатите си там, и в процеса на разговора някой споменал и случая с изчезването на въпросния Мак.

- Та спомените на въпросния човек – или изповедта, или автобиографията, наречи го както искаш, бяха там, на едно от бюрата – продължаваше Хари. – Имаше и негова снимка. Оказа се, че всъщност съм го виждал и на живо – веднъж, преди години. Участваше в маратон тук, на север, в Елгин, с благотворителна цел, и събра доста средства. Видях го, когато прекосяваше финиша. Та поговорихме за всичко това и те ми позволиха да разгледам ръкописа, а аз намекнах, че бих предпочел да го прочета на спокойствие. Те вече бяха направили няколко копия от него, така че практически текстът си беше публично достояние. Взех едно копие да го прочета у дома, и работата се оказа толкова странна, че веднага си помислих за теб.

- Благодаря, Хари – отвърнах аз.

- Няма защо – каза той и разказа историята докрай.

Преди няколко дни някоя си госпожа Нора Маклийн, която давала стаи под наем за туристи в своята къща в село Далуини, на петдесетина мили южно от Инвърнес, се появила в местния полицейски участък видимо развълнувана, и предала голям сак, пълен с мъжки дрехи, както и тежък уплътнен плик. По дрехите нямало никакви белези, които да помогнат на полицията – ставало дума всъщност за чифт меки пантофи, няколко чифта чорапи, бельо, една тениска и една носна кърпа. В плика имало доста обемен ръкопис. Сакът бил оставен от някакъв господин, който наел стая при госпожа Маклийн още през януари. Тя го описала като доста висок човек, много слаб, леко прегърбен, петдесетинагодишен, с дълга, чорлава коса, която плачела за подстригване. Накуцвал забележимо с десния крак. Нощувал два дни при нея – по-точно на 15-ти и 16-ти. Регистрирал се под името Робърт Кърк.

По всичко личало, че госпожа Нора Маклийн е простодушна женица. Опасявала се, че съществува пряка официална връзка между полицията и данъчните служби, затова признала с голямо смущение, че макар да била регистрирала името на господин Кърк в дневника, когато той се обадил да резервира стая, не го помолила да попълни регистъра на посетителите, затова и не разполагала с негов домашен адрес. Всъщност той не резервирал предварително, а на 15-ти януари следобед й се обадил от телефона в селския магазин, където тя оставяла обява на витрината. Казал, че е пристигнал с влака от Пърт. Бил обут със здрави туристически обувки и спортни дрехи, подходящи за разходки в планината. Носел светлосиньо яке от непромокаема материя. При госпожа Маклийн често нощували туристи и алпинисти, така че всичко това й се сторило съвсем обичайно – макар че същата седмица било мъгливо и дъждовно, съвсем неподходящо за подобни занимания. Зачуди се също как ли се справя господин Кърк с планинските преходи предвид подчертаното му накуцване, но решила, че не й е работа да разпитва.

Разговорът, който провели двамата при пристигането му, предаден по памет от нея на полицая, който изслушал показанията й, протекъл както следва:

Г-жа Маклийн: - Сигурно идвате заради планините.

Г-н Кърк: - Да, смятам да се поразходя из хълмовете наоколо.

Г-жа Маклийн: - Времето сега не е много подходящо, но тук то бързо се променя.

Г-н Кърк: - Да. Ще се надявам на най-доброто.

Г-жа Маклийн: - В стаята ви има електрическа печка, стол и маса. Ако времето не се подобри, сте добре дошли да стоите у дома. В дневната има книги, ако ви се чете. В стаята ви няма телевизор, но в дневната има – можете да го пускате, ако искате, само че образът не винаги е добър.

Г-н Кърк: - Благодаря, но надали ще се възползвам. Имам работа, с която смятам да се заема, ако не мога да излизам.

Г-жа Маклийн: - Е, добре, чувствайте се като у дома, и ако нещо ви трябва, само кажете. Кога искате да ви сервирам закуската?

Г-н Кърк: - Към осем – осем и половина.

Г-жа Маклийн: - Осем и половина е най-добре. Какво предпочитате – овесена каша или бекон с яйца?

Г-н Кърк: - Предпочитам овесена каша – без яйца и бекон, моля ви.

Г-жа Маклийн: - Но ако смятате да отидете на екскурзия, ще е хубаво да хапнете нещо по-солидно сутринта.

Г-н Кърк: - Не, благодаря, само овесена каша.

Г-жа Маклийн: - Мога да ви направя сандвичи, ако ще излизате – или да ви дам термос с топла супа.

Г-н Кърк: - Не е необходимо. Може и изобщо да не излизам.

Госпожа Маклийн: - Да, виждам, че нямате и раница. А ако смятате да носите сандвичи, ще ви трябва раница.

Г-н Кърк: - Струва ми се, че няма да имам нужда от раница.

Госпожа Маклийн: - Не предлагам вечеря, но можете да хапнете в хотела или в кафенето, малко по-нагоре по улицата.

Господин Кърк: - Да, благодаря.

Госпожа Маклийн: - Ако ви трябва още нещо, само се обадете.

Господин Кърк: - Ще се обадя. Но всъщност не ми трябва нищо друго, освен място за нощуване за две вечери. Трябва да приключа с работата си. А сега, ако не възразявате, ще отида в стаята си да си почина. Малко съм уморен.

Според Хари полицаят явно е съзрял някакъв потенциал в получената информация, след като е записал разговора дума по дума – преписът бил включен в доклада, до който Хари също успял да се добере. Той ми го прочете по телефона, а впоследствие ми изпрати копие и от него.

Продължавах да не разбирам какъв е смисълът на тази история. Така и казах, а Хари ме посъветва да проявя търпение.

Гореспоменатият разговор бил най-дългият, който госпожа Маклийн провела с госта си през двата дни на неговия престой. И двете сутрини му сервирала овесена каша и черно кафе на закуска; опитвала се да го заговори, но макар да бил много учтив, той показвал недвусмислено, че предпочита да разговаря с нея само по работа. Това, по думите на госпожа Маклийн, „ нито я подразнило, нито я зарадвало”. Била свикнала с мисълта, че някои от посетителите са дружелюбни, а други – не, а освен това възможно било човекът да е просто притеснителен.

По същото време в къщата на госпожа Маклийн не нощували други гости, а тъй като била вдовица, за което уведомила полицията, тя живеела сама. Макар че господин Кърк бил доста затворен, тя не забелязала у него никакви странности, нищо не се набивало на очи освен накуцването му и доста рошавата коса. Не се бояла от него, нито пък намирала в поведението му нещо подозрително. Дори на втората вечер отишла на гости у една своя приятелка и го оставила сам в къщата. Той почти не излизал от стаята си – само на 16-ти януари сутринта излязъл да си купи вестник, а следобеда – на разходка. През останалото време излизал от стаята си само за закуска или за да отиде до банята. Веднъж тя се качила да му предложи чаша чай – според нея той приел чая по-скоро за да я отпрати по-бързо, а не защото наистина му се искало да го изпие – и видяла, че той четял голям куп листа, изписани на ръка, и очевидно нанасял някакви допълнения и поправки. Тогава си казала, че може да е писател, който работи по новата си книга – извод, който впоследствие се оказал не много далеч от истината.

В деня, когато си тръгнал, господин Кърк платил с пари в брой. Сметката била трийсет и шест паунда. Дал две двайсетпаундови банкноти и отказал да приеме рестото. Когато госпожа Маклийн настояла да го приеме, той й предложил да изпрати разликата на предпочитана от нея благотворителна организация. После се върнал в стаята си – тя предположила, че иска да си събере багажа.

Госпожа Маклийн имала работа в кухнята, и след време, може би след около половин час, се досетила, че той може би е все още в стаята. Трябвало да смени чаршафите, затова се качила горе и почукала. Никой не й отговорил, затова почукала по-силно и извикала: „Добре ли сте, господин Кърк?” Тъй като все така царяло мълчание, тя отворила вратата. Стаята била празна. Слязла и отворила външната врата на къщата. Тази сутрин времето било по-ясно – сред облаците се провиждали късчета синьо небе, и тя можела да вижда надалеч по улицата, но от госта й нямало и следа. Изглежда, той се бил измъкнал, докато тя била в кухнята. Оттогава не го била виждала.

Отново прекъснах Хари, за да го попитам защо ми разказва всичко това, и той отново ме помоли за търпение.

- Опитвам се да ти създам представа за фона, на който се развива историята – обясни той. – Повярвай ми, ще имаш нужда от това.

По онова време госпожа Маклийн решила, че Робърт Кърк е взел сака с цялото му съдържание със себе си. Тя се „занимавала със своите си работи”, за да цитираме собствените й думи, и макар да била в течение на събитията в селото, не се интересувала особено от това, което се случва по широкия свят. Изчезването на представител на духовенството, принадлежащ към църквата на Шотландия, по времето, когато господин Кърк се появил в нейния дом, било широко огласено от пресата, радиото и телевизията, но госпожа Маклийн не обръщала особено внимание на новините, така че не направила връзка между изчезналия свещеник и своя гост. Едва през септември, когато подготвяла за ремонт стаята, която той освободил, тя открила сака, поставен на висок рафт във вградения гардероб. Гостите, заемали тази стая след него, вероятно са решавали, че сакът е оставен там от домакинята, и не го били местили. Тя го свалила, отворила го, и открила вътре уплътнения плик, пълен с куп неподшити листа с формат А4, всички гъсто изписани. Тогава се сетила за госта си от януари. Започнала да чете текста, но в същия момент се появила една от съседките й и тя й го показала. Когато попаднала на думите „В очите на хората аз бях просто Гидиън Мак” на първа страница, съседката си спомнила случая, разгласяван от медиите преди девет месеца, и посъветвала госпожа Маклийн веднага да отиде в полицията.

- Именно затова – продължи Хари, - местният полицай е записал толкова подробно показанията й. Веднага щом видял името, се досетил, че е попаднал на нещо важно. През зимата, когато търсели Мак, за случая бил пуснат циркуляр до всички полицейски участъци в областта. Централата в Инвърнес поела случая и подновили търсенето. Предполагам, че сега вече намирането му е въпрос на време.

- Следователно – отбелязах аз, - господин Кърк е бил господин Мак.

- Разбира се – каза Хари. – Показали на жената снимка и тя потвърдила, че е същият човек. Изглеждало вероятно, след като напуснал къщата на госпожа Маклийн, да се е отправил към хълмовете – поне носел подходящо за целта облекло.

Въз основа на тези нови сведения, след като прочели ръкописа с надеждата да открият евентуални улики, служителите на полицията провели обстойно претърсване на хълмовете около Далуини. Особено внимание отделили – по причини, които ще станат впоследствие ясни на читателя – на отдалечения масив на Бен Олдър. Според Хари имало сериозни основания да се предполага, че Мак се е насочил натам.

Изтъкнах очевидното – че надали е все още там след толкова време – освен ако не е загинал, а Хари отвърна, че това не би бил първи случай да открият труп на Бен Олдър. Припомни ми една глава, която бе въвел допълнително в последното издание на „Престъпления и загадки от планинска Шотландия”. В средата на деветдесетте години по тези места беше открит труп с рана от куршум в гърдите, а близо до него бил намерен старомоден пистолет. Тялото лежало там с месеци, скрито под падналия сняг. В онзи случай на полицията й трябвали месеци, за да установи, че мъртвецът е млад французин, изчезнал от дома си близо до Париж, който явно бил избрал тази отдалечена местност, за да сложи край на живота си.

Хари считаше, че най-вероятно ще открият и Гидиън Мак там някъде. Каза, че когато привърша с четенето на ръкописа, ще разбера на какво се дължи неговата увереност. Щял да ми прати текста с бърза поща, така че съм щял да го получа още на другата сутрин.

- И ти смяташ, че ще поискам да го издам? – попитах аз.

- Ръкописът има потенциал – отвърна той и затвори.

Фотокопието на ръкописа пристигна на другия ден – вторник, 5-ти октомври, 2004 година. Състоеше се – по-точно състои се, тъй като ръкописът е пред мен и сега, докато пиша това – от 310 страници формат А4, номерирани, в по-голямата си част изписани с много ясен почерк, с черно мастило; допълненията и поправките са маркирани съвсем отчетливо, някои допълнителни пасажи са включени в полетата и на обратната страна на някои от страниците. Целият текст е разделен на части, номерирани с римски цифри. Едва към края на ръкописа почеркът става неравен, но навсякъде е четлив. /Наскоро, докато го преглеждах отново, се замислих дали е възможно някои от задраскванията и поправките да са дело на друга ръка, но стилът на изразяване е толкова сходен, че аз съм склонен да отдам някои изменения на умора или стрес у пишещия. Започнах да чета. След двайсетина минути излязох в общото помещение и наредих на секретарката си да не ме свързва с никого. Остатъка от деня прекарах в четене на ръкописа.

На следващата сутрин – във възможно най-подходящия момент – във вестниците се появи съобщението, че на Бен Олдър са открити човешки останки. Междувременно се бях поровил в Интернет. Открих доста нещо за Гидиън Мак. Оттогава насам успях да насъбера много сведения – така че настоящото изложение представлява доста точно обобщение на събитията, свързани с изчезването.

Изглежда, че преподобният Гидиън Мак, свещеник на Монимаскит, малко градче на източното крайбрежие на Шотландия, между Дънди и Абърдийн, е напуснал дома си на 10 или 11 януари 2004 – падали се почивни дни. В продължение на няколко месеца вече не изпълнявал свещеническите си задължения – в противен случай отсъствието му от неделната служба незабавно би направило впечатление. Но при тези обстоятелства едва в сряда, на 14 януари, била вдигната тревога. Служители на полицията в Пърт, докато проверявали червено рено, паркирано близо до гарата, на което бил натрупани талони от паркинга за няколко дни, установили, че колата е регистрирана на името на господин Мак. Направили запитване и когато преподобната Лорна Спрот, която работела с него, изразила загриженост за безопасността и здравето му, той бил обявен за общонационално издирване. Не открили и следа от него. Фактът, че бил изоставил колата си в Пърт, може би за да ползва някакъв обществен транспорт, навеждал на мисълта, че той не желае да бъде открит. След време името му се превърнало просто в още една точка от списъка на безследно изчезналите лица.

Но преди това да се случи, шотландските медии се добрали до случая. Не е необходимо да се разсейваме с излишно раздутите описания в таблоидите. Фактите относно Гидиън Мак са следните: през септември 2003 му се случила злополука на няколко мили от Монимаскит, паднал в един речен пролом, наречен „Черната паст”. Докато се опитвал да спаси едно изпаднало в затруднение куче /всъщност кучето на споменатата вече свещенослужителка Лорна Спрот/, той се подхлъзнал и паднал във водите на реката, на повече от сто фута дълбочина. Правени били опити да бъде спасен, но нямало начин някой да бъде спуснат чак до дъното на пропастта, а водите на река Келдоу били прекалено опасни в долното си течение, за да навлезе някой в тях. Всички предположили, че свещеникът е загинал – че или се е пребил при падането, или се е удавил в реката. Като се има предвид, че проломът е дълъг почти половин миля, и толкова тесен и непристъпен, че според предположенията на едно място реката минава изцяло под земята, преди да се появи отново и да продължи пътя си към морския бряг, то вероятността тялото му някога да бъде открито била минимална.

Обаче само три дни след злополуката, докато енориашите все още преживявали мисълта за претърпяната загуба, водите на реката изхвърлили господин Мак малко по-надолу от Черната паст. Не само че водите го били носили в дълбините на пропастта, но бил и жив, нямал дори една счупена кост. Действително имал сериозни натъртвания и голяма синина отстрани на главата, а и десният му крак явно бил ударен зле, в резултат на което оттогава куцал силно, но все пак по някакъв начин успял да оцелее в продължение на три нощи под открито небе, а изминал и път под земята, който досега не бил изминаван от друго живо същество освен рибите. Откарали го в болницата в Дънди, където останал в безсъзнание в продължение на ден и половина, но състоянието му било стабилно. Когато дошъл на себе си, удивил медицинския персонал с бързото си възстановяване – толкова бързо, че по-малко от седмица след злополуката той бил изписан и изпратен да си върви у дома.

Когато се върнал в Монимаскит, господин Мак се възстановявал в свещеническия дом, но очевидно не бързал да поеме отново пастирските си задължения. По същото това време той започнал да говори с някои хора за това, което бил преживял. Твърдял, че от реката го спасил някакъв непознат, който според него обитавал пещерите, през които минавал подземният път, и че същото лице се погрижило за него. Само по себе си това твърдение звучало доста невероятно, но по-нататък в разказа си господин Мак настоявал, че спасителят му бил не друг, ами самият дявол, и че в продължение на три дни те водили дълги разговори. Приятелите на свещеника приели тези думи като доказателство, че той е претърпял силен шок, и не изключвали възможността по време на тежкото изпитание мозъкът му да е бил увреден. Други пък не били толкова загрижени за здравословното му състояние, колкото за щетите, които думите му биха могли да нанесат на доброто име на шотландската църква.

След няколко дни, въпреки видимата си физическа и психическа нестабилност, преподобният Мак настоял да води погребалната служба за негов стар приятел, жител на Монимаскит – и го сторил, но по начин, който мнозина определили не само като необичаен и непочтителен по отношение паметта на покойния, но и недопустим за служител на църквата. След погребението той публично повторил разказа си, твърдейки, че е срещал дявола и че е разговарял с него. Накрая, на събирането в църковната зала, той направил изявления от толкова скандален характер, че църковните настоятели на Монимаскит нямали друг изход, освен да представят случая за разглеждане в църковния съвет.

Процедурите на църковното съдопроизводство са сложни, но в случая не е необходимо да им отделяме много време. След като членовете на църковния съвет разгледали доказателствата, поканили преподобния Мак да се яви пред тях, за да се защити. Той признал, че всички обвинения срещу него отговарят на истината, но отрекъл да е извършил нещо нередно. Църковният съвет взел решение да го отстрани временно от длъжност, докато продължавало разследването на случая и консултациите с юридическите съветници на църквата. Впоследствие Мак щял да бъде призован пред специално подбрана от църковния съвет комисия. Бил запознат с текста, изготвен от тъжителите, но нямало още определена дата за изслушването му, когато изчезването на господин Мак прекратило процедурата.

Ето и съответната част от текста на тъжбата срещу Гидиън Мак:

„Гидиън Мак, свещенослужител в Старата църква на Монимаскит, обвинен сте, че, по сведение на Джон Глес, водещ протокола на заседанието в църквата, и на Питър Макмъри, старши настоятел на същата, както и на ...../следват други имена/, че на различни дати през септември 2003 година сте правили налудничави, невероятни и неверни изявления относно предполагаеми срещи и разговори, които твърдите, че сте имали с лице, което според Вас било дяволът или сатаната; че в разказите си за тези предполагаеми разговори сте правили забележки, противоречащи коренно на доктрината на християнската вяра и на кредото на шотландската църква, което при ръкополагането си за неин служител сте се клели да поддържате; както и че на 22-ри септември 2003, водейки заупокойна служба в Старата църква в Монимаскит, пред голям брой енориаши, включително и много деца, сте въвели нехристиянски ритуали в свещенослужението, че сте одобрили употребата на забранена опияняваща субстанция и че сте били в притежание на такава; и че впоследствие сте използвали скандален, богохулен и скверен език в залата до църквата, намеквайки между другото, че сте имали плътски сношения с омъжена жена от енорията, както и че сте позволили да се сервира алкохол на територията на църквата в разрез с изричната забрана, приета от Общото събрание по този въпрос, че цялостното Ви поведение е било израз на пренебрежение към поста ви на свещенослужител и задължението Ви да изпълнявате дълга си трезво и с достойнство; всичко това е описано в подробности в приложението към настоящата тъжба и потвърдено от свидетелите, чиито имена са цитирани по-долу...”

След известно време, по стоматологични показатели и други данни, идентифицираха тялото, открито на Бен Олдър; беше на Гидиън Мак. Резултатите от проведената съдебномедицинска експертиза бяха представени на главния прокурор. По всичко личеше, че тялото е лежало там неоткрито в продължение на няколко месеца, което пък предполагаше смъртта да е настъпила скоро след като господин Мак е напуснал Далуини. Поради напредналия стадий на разложение се оказа невъзможно да бъде установена точната причина за смъртта, но не бяха открити признаци на външна намеса. Прокурорът постанови, че смъртта не е настъпила при подозрителни обстоятелства, така че тленните останки бяха погребани без каквато и да била церемония в едно гробище в Инвърнес. Като изключим възрастната му майка, която страдаше от сенилна деменция и изобщо не осъзнаваше случилото се, Гидиън Мак нямаше роднини, но си струва да се отбележи, че на погребението не присъстваха нито приятелите му, нито някакви представители на църквата.

През октомври 2004 разговарях още няколко пъти с Хари по телефона. Интересът на пресата бе възбуден отново, макар и за кратко – коментираха се причините, поради които Гидиън Мак би могъл да реши да отиде на Бен Олдър. Някои казваха, че това е бил съзнателен избор да сложи край на живота си, други поддържаха тезата, че е бил психически лабилен и не е съзнавал какво върши. Вземаха интервюта от жители на Монимаскит, някои от които споделяха мненията си, но и те не изясняваха нищо особено. Междувременно аз четях и препрочитах ръкописа, който Хари ми бе изпратил. Съзнавах, че имам достъп до информация, с която никой друг не разполага. Разбира се, в полицията се съхраняваха още копия, както и оригиналът, но идентифицирането на тялото сложи край на професионалния им интерес към случая. Затова пък моят интерес едва сега започваше да се събужда.

Тъй или иначе, Хари бе успял да измъкне още една-две истории от полицаите, и ми ги разказа. Помествам ги тук не толкова защото очаквам някой разумно разсъждаващ читател да ги приеме сериозно, а по-скоро защото са тъкмо от този тип истории, които започват незабавно да се роят след всеки по-необикновен смъртен случай. Когато в края на септември подновяването на търсенето на изчезналия бе официално обявено, както и фактът, че това търсене ще бъде съсредоточено в околностите на Бен Олдър, трима нови свидетели се свързаха с полицията. Първите двама бяха някои си господин Шон Доуби и госпожица Рейчъл Ананд. Двамата тръгнали в средата на август 2004 от гарата на Корър, през Лох Осиан и Лох Патак към Далуини – дълъг преход от запад на изток, при който се минава през някои от най-пустите местности в Шотландия. Пренощували в младежкото общежитие край Лох Осиан и на другия ден тръгнали рано, защото трябвало да изминат двайсетина мили до следващата спирка в маршрута си. Денят бил хубав и те виждали ясно пътя, който се простирал далеч пред тях през планините. Към обяд, когато заобикаляли северозападния склон на Бен Олдър, видели някакъв мъж, който вървял по техния маршрут, на около миля пред тях. Той явно се движел доста бавно, затова те скоро скъсили разстоянието, което ги деляло от него. Видели, че мъжът е висок, слаб, с дълга, разчорлена коса, че носи светлосиньо яке и че куца. Чудели се дали няма някакъв проблем. Пред тях пътят леко се издигал, после слизал надолу и отново минавал по едно възвишение. Когато господин Доуби и госпожица Ананд превалили първото възвишение, видели съвсем ясно как мъжът пред тях се изкачва с усилие по второто. Предполагали, че ще го настигнат след две-три минути. Слезли в долчинката, заизкачвали се по второто възвишение и – пред тях не се виждал никой! Човекът бил изчезнал. От лявата им страна се простирали мочурища, от дясната се издигали склоновете на Бен Олдър, и в цялата тази пустош нямало жива душа. Господин Доуби и госпожица Ананд продължили по пътя си и макар през същия следобед да срещнали още няколко туристи, нито един от тях не бил човекът, когото видели по-рано; разпитвали за него срещнатите, но никой не го бил виждал. Били озадачени от случилото се, докато не прочели във вестника за издирването на господин Мак – тогава незабавно се свързали с полицията.

Другият новопоявил се свидетел беше доктор Роланд Танър – той тръгнал сам на преход от Далуини до Лох Ранох, по северния бряг на Лох Ерикт; този маршрут също минава през земите около Бен Олдър. Въпросният доктор Танър водел дневник на своите туристически преходи. Ето какво гласи интересуващата ни част от записките му, отнасящи се до неделя, 1-ви август, съгласно преписа, направен в полицията, след като той се явил там:

“Нощувах до заслона при Бен Олдър. Къщичката беше празна, но гъмжеше от комари, затова разпънах палатката. Станах в седем, бях спал добре, макар че комарите ме нахапаха. Закусих набързо, пъдейки гадините, които налитаха със стотици. Опасявах се, че ще завали, затова прибрах палатката и потеглих. След около четвърт миля се натъкнах на някакъв човек, който седеше на един камък. Предположих, че и той е нощувал наблизо, но не видях и следа от палатка, раница или други туристически принадлежности. Подхвърлих някакъв поздрав. Не ми отговори, но се усмихна и махна с ръка. Стори ми се, че има нещо странно у него, но не можах да определя какво. Продължих нататък, но се притеснявах, питах се дали няма някакъв проблем. Изминах само петдесетина ярда и се върнах. Той беше изчезнал. Върнах се по обратния път до заслона. От него нямаше и помен. Започвам да се питам дали да продължавам да правя тези самотни преходи. Много странна история”.

Доктор Танър потвърди, че въпросният човек бил облечен със светлосиньо яке. Не можеше да каже дали е куцал, защото не го бе видял да върви. Когато им била показана снимка на господин Мак, господин Доуби и госпожица Ананд не били в състояние да кажат със сигурност дали той е човекът, когото са видели; той бил през цялото време с гръб към тях, а и така не стигнали достатъчно близо до него. От друга страна, доктор Танър потвърдил, че човекът, когото видял да седи на камъка, приличал досущ на господин Мак. Полицаите попитали и в двата случая дали Мак е бил сам. Да, потвърдили господин Доуби и госпожица Ананд, човекът, когото видели, бил съвсем сам. Доктор Танър отбелязал, че ако не е бил сам, той не би се загрижил за състоянието му.

За тези два отделни случая било съобщено в полицията преди откриването на тленните останки на Гидиън Мак на 6-ти октомври, но те се били състояли седем месеца след времето, когато според съдебномедицинската експертиза би трябвало приблизително да е настъпила смъртта му. Това възбудило любопитството на Хари Кейтнес.

– Обадих се на оня тип, Танър – каза ми той. – Приятелите ми от полицията ми дадоха телефона му. Той е доктор по средновековна история. Първоначално никак не искаше да разговаря с мен, но аз започнах да се подмазвам, споменах някои от любимите си туристически маршрути. Тези туристи не могат да устоят на изкушението, ако само им подхвърлиш няколко подходящи имена на планини. Казах, че съм минавал по хребета на Аонах Ейгах при Гленкоу и той беше впечатлен – бил правил този преход преди две години. Това разчупи леда.

Винаги съм считал, че единственото физическо натоварване, познато на Хари, е вдигането на бирени чаши от масата до устата.

- Не знаех, че ходиш из планините – казах аз.

- Не ходя – отвърна Хари. – Поне не в действителност. Но има хора, които посвещават цели уебсайтове на преживелиците си, докато са се катерели по някой Мънро. Така че теоретично аз съм изкачил най-трудните от тях. Когато споменавам това като извършено на практика, подчертавам, че става дума за времето, когато съм бил по-млад и в разцвета на силите си, нали разбираш. Удивително е колко врати ти отваря някоя и друга приказка за разни баири. Някой споменава как вятърът едва не го отвял от Бен МакДуи, а ти отвръщаш с разказ как си се загубил.