Не можехме да си представим покойната кралица Елизабет II в ролята на истински детектив, но С. Дж. Бенет я изобразява съвсем убедително в такава необичайна светлина. В нейния бестселър „Нейно Величество кралицата разследва: Уиндзорският възел“ видяхме, че покойната кралица може да разкрива всякакви престъпления и то съвсем дискретно, без това пречи на обичайните й задължения. Във втората книга от поредицата „Нейно Величество кралицата разследва: Задача за три кучета“ Елизабет II се заема да установи каква е връзката между една липсваща картина и шокиращата смърт на един от служителите й в Бъкингамския дворец.
През есента на 2016 г. се задават политически сътресения на Острова и отвъд Океана. Кралицата е притеснена във връзка с последиците от референдума за Брекзит, на поста министър-председател е нова жена, а изборите в Съединените щати претърпяват изненадващ обрат. Разбира се, тя е заета със своите задължения, но когато вижда една от любимите си картини, която някога е висяла в спалнята й, на изложба на Кралския флот, за Нейно Величество е пределно ясно, че нещо не е наред.
След като край басейна в Бъкингамския дворец е открито тялото на една от икономките в локва кръв, започва разследване. От полицията смятат, че смъртта й е резултат от нещастен случай, но кралицата е на друго мнение. Тя отново се заема с разследване, изпълнено с повече обрати, отколкото би могла да предположи. С помощта на своята доверена помощничка Роузи Ошоди, „Началството“ започва да подрежда и преценява фактите. Да, тя може да е жена, при това на солидна възраст, но именно фактът, че някой може да я подценява, й дава допълнително предимство.
Много неща могат да убягнат на всеки, но не и на кралицата. Освен това тя има възможност да размишлява за всичко, което я тревожи, по време на ежедневните разходки със своите три кучета. Оказва се, че няколко жени от дворцовия персонал са станали жертви на тормоз с анонимни писма. След като и Роузи получава такова писмо, Нейно Величество се заема сериозно да разреши случая. Но дали ще успее да го направи, преди убиецът да набележи следващата си жертва?
***********************
Вече на бюрото си, Роузи отвори поредицата изображения, които бе съхранила на лаптопа си. Беше помолила управителя на военноморската база в Портсмут да ѝ изпрати снимка на картината на „Британия“, за да има представа за какво става дума. Изображението, което бе получила, представяше кралската яхта с развети знамена, заобиколена от по-малки лодки, с равно петно суша на фона. За кратко се почуди защо Началството беше толкова привързана към тази картина. Та това беше жена, която притежаваше Леонардо и Търнър и един малък, но изключително очарователен Рембранд в Уиндзор, за който Роузи с радост би се разделила с Минито си.
Управителят беше съвсем категоричен. Вторият лорд на флота – вицеадмиралът, който отговаряше за личния състав на флота – имал в кабинета си най-различни картини, законно предоставени му от Министерството на отбраната. Всички случаи на заемане от други институции били съвсем ясно регистрирани и картините винаги били връщани на собствениците в изряден вид. Този случай не бил такъв. Просто имало две картини.
И все пак Началството беше също толкова категорична, че не е така.
Роузи се обади по телефона. Търговецът, който предлагаше картини на художника в Мейфеър, не знаеше да има други картини на „Британия“ от покойния му клиент, но я посъветва да поговори със сина му.
– Дон е специалистът по творчеството на баща си. Наближава седемдесетте, но умът му е бистър. Живее в Тасмания. Там в момента трябва да е вечер, разбира се, но съм сигурен, че няма да има нищо против да поговори с вас.
Роузи реши, че това би било много мило, но после си спомни от чие име се обажда. Да, синът на художника едва ли щеше да има нещо против да обсъди с нея малкия проблем на кралицата. Хората обикновено се съгласяваха да съдействат.
Дон Хукър беше точно такъв, какъвто го описа търговецът.
– Кралската яхта в Хобарт, за регатата? О, да, знам я. Става дума за 62-ра или 63-та, нещо такова, а Нейно Величество беше на обиколка. Помня как татко ми разказваше историята. Толкова се гордееше с тази картина! Голям монархист беше баща ми, а тя била там, тази прекрасна дама, тръгнала на пътешествие по света със своята яхта. Следеше я по всички новинарски канали, караше и нас да слушаме – макар че ако трябва да бъда съвсем честен с вас, Роузи, по онова време бях голобрад младеж и пет пари не давах за кралицата. Татко обаче обожаваше всичко това. Имаше карта на стената и отбелязваше със зелени кабарчета местата, които тя посещаваше. Събираше картички, чаши, всевъзможни джунджурии. Казваше, че тя изглеждала много щастлива на това пътешествие, и му се искало да ѝ остане нещо за спомен. „Късче от това щастие“, така се изрази. Прерисува яхтата от снимка във вестника, добави цветовете, нали разбирате... А после, съвсем по британски, получи благодарност на дворцова хартия с голям червен герб. Пишеше, че кралицата никога не е виждала „Британия“ толкова цветна. Беше единствената му такава картина. Сигурно още пазим писмото някъде из архива на татко. Мога да го потърся, ако искате... ?
Когато Роузи му се обади отново, управителят на военноморската база вече не беше толкова сигурен в теорията за повече от една картина.
– Може би нашата е копие? – предположи той. – Съгласен съм, че е много необичайно, но мога да ви уверя с абсолютна сигурност, че не става дума за заем от Двореца.
Тъй като беше ред на сър Саймън да отиде при кралицата, по молба на Роузи той докладва за развитието пред нея.
– Началството настоява, че не е копие, а нейният оригинал – осведоми той Роузи, когато се върна. – Разбери как е попаднала при тях и им кажи да престанат да се дърпат. Много е ядосана.
– Как може да прецени, че е оригиналът? – поиска да знае Роузи. В крайна сметка кралицата беше видяла картината само за няколко минути при лошо осветление, на импровизирана изложба в една от сградите на военноморската база, докато се занимаваше със съвсем друг въпрос.
– Нямам представа. Но е сигурна.
Щом тя беше сигурна, Роузи щеше да свърши работата.
