********************

ЕДНА ТРАДИЦИОННА КОЛЕДА

Снощи сънувах, че пристигам в Амбърли. Беше паднал сняг – дълбока, хрупкава, равна покривка, окичила дърветата с гирлянди, блещукащи като варак на слънчевата светлина, докато преминахме бързо през високата желязна порта и продължихме по алеята. Шофираше Даяна, ръцете ѝ в ръкавици държаха уверено волана независимо от опасностите, които криеше недобре почистеният път. Завихме покрай горичката и ето че къщата се изправи пред нас, съвършена като картина, а слънцето сякаш вдъхваше живот на златистия котсуолдски камък. Амбърли Хаус, един от по-малките проекти на Ванбру, нахвърляни набързо, след като усъвършенствал занаята с двореца Бленъм.

Даяна спря пред колонадата и натисна клаксона. Обърна се към мен, очите ѝ грееха, усмивката ѝ беше пленителна както винаги.

– Коледа започва оттук – каза тя.

Сякаш в отговор на думите ѝ вратата се отвори и брат ѝ Едмънд застана на прага, от двете му страни стояха майка им и жена му Джейн; оградени като картина от рамката на вратата, всички се усмихваха щастливо като излетници.

Тогава се събудих, вцепенена от шока, и се облещих в тъмното. Беше един от онези сънища, които са толкова живи, че когато се събудиш, ти е трудно да повярваш, че не се е случило току-що. Но аз знаех, че това е сън. Или по-скоро кошмар. Защото Едмънд, шести барон Амбърли от Ангълзарк, беше мъртъв от три месеца. Нямаше как да не знам, тъй като аз открих тялото.

До мен Даяна продължаваше да спи. Искаше ми се да се сгуша в нея, за да потърся успокоение от ужасите на спомена, но не можех да си позволя да бъда толкова егоистична. Здравият нощен сън все още беше лукс за нея, а предстоящите няколко седмици нямаше да могат да бъдат наречени точно „спокойни“. Измъкнах се от леглото и отидох в кухнята да си направя чаша чай от лайка.

Сгуших се край газовата печка и се насилих да насоча мислите си назад, към Коледа. За четвърта година ние с Даяна отидохме в родовото им имение за празника. Когато наближаваше първата ни Коледа заедно, бях се тревожила как да я отпразнуваме. За отношения като нашите стандартните формули не важат. Единственото, в което бях сигурна, беше, че искам да я прекараме заедно. Знаех и че това изключва посещение при моите родители. Те могат да се справят с мисълта, че съм лесбийка, стига да не са принудени да се изправят пред физически доказателства за това. Да заведа по Коледа жена в техния апартамент в Глазгоу би предизвикало неловкост. А да заведа дъщеря на барон беше невъзможно.

Когато смутено заговорих по темата, Даяна ме беше погледнала учудено, с повдигнати вежди, по устните ѝ беше трепнала полуусмивка.

– Предполагах, че ще искаш да дойдеш с мен в Амбърли – каза тя. – Очакват те да дойдеш.

– Сигурна ли си?

Даяна ме сграбчи в мечешка прегръдка.

– Разбира се, че съм сигурна. Не искаш ли да бъдеш на Коледа с мен?

– Глупав въпрос – изръмжах аз. – Мислех си, че бихме могли да празнуваме сами, само двете. Романтично, интимно, нещо от този род.

Даяна ме погледна неуверено.

– А не можем ли да празнуваме романтично в Амбърли? Не мога да си представя Коледа никъде другаде. Коледата там е толкова... традиционна. Толкова английска.

Беше мой ред да повдигна вежди.

– Сигурна ли си, че ще се впиша?

– Знаеш колко много те харесва майка ми. Тя държи да дойдеш. Фанатично е привързана към традициите, особено коледните. Много ще ти хареса – обеща тя.

И наистина ми хареса. Колкото и невероятно да е, шотландската лесбийка и феминистка, хомеопат с работнически произход, се влюби отчаяно в цялостната картина на едно английско провинциално имение. Обичах да пътуваме заедно с Даяна натам с колата в навечерието на Коледа, да оставяме зад гърба си движението по натоварената магистрала, да се промъкваме по тесните междуселски пътища, оградени с високи живи плетове, да прекосяваме живописното като картинка селце Амбърли, където около селската морава блещукаха електрически гирлянди, и накрая да преминем покрай Вдовишката резиденция, в която живееше майка ѝ и да продължим по входната алея. Обичах да се събираме на шери и традиционните коледни сладкиши с плънка със съседите, дори с онези, които държаха да ме занимават със заболяванията си. Обичах богатия коледен обяд, приготвен от майка ѝ. Обичах ободряващата разходка до селската църква за среднощната литургия. А най-много от всичко ми се нравеше начина, по който те просто ме приеха в своите ритуали без никаква дистанцираност.

На първия коледен ден имаше закуска с шампанско, чорапи, натъпкани с детски играчки и луксозни лакомства от магазините, в които пазаруваше висшата класа, после отивахме пак на църква и накрая следваше размяната на истинските подаръци. Коледната вечеря беше пиршество, достойно за Гаргантюа, с отгледана в естествени условия пуйка от фермата на имението. После пристигаха дузина близки роднини и приятели, с които отваряхме гърмящи бонбони, нагиздени със смешни шапки и маски, пиехме така, като че ли утрешният ден не съществуваше и играехме на всички идиотски парти игри – от „сардини“ до шаради. Радвам се, че на никой никога не му хрумна да запише с видеокамера някоя от тези вечери, за да ме заплаши после да изпрати записа на женското кооперативно обединение за алтернативна медицина, в което практикувам професията си. Щеше да се наложи да платя на изнудвача. В Лондон ние с Даяна водим безкласов живот, почти никой няма представа от произхода ѝ. Не че тя се притеснява от него. Просто ѝ е известно от горчив опит колко много бариери издига той около нея. Но в Амбърли зарязвахме моята хомеопатия и нейната работа в кантора, осигуряваща безплатна юридическа помощ, и в продължение на няколко дни живеехме във времева капсула, която би хвърлила във възторг Чарлс Дикенс.

Вечерта на втория коледен ден всички потегляхме тържествено към сградата на общината в селото, където имаше танци. Там вече Едмънд беше в стихията си. Образът му на човек, пристрастен към лова, риболова и стрелбата, се смъкваше като някоя от маските, които бяхме носили предната нощ, когато вземаше алт-саксофона си и се качваше на сцената като ръководител на дванайсетчленната група „Амбър Банд“. Повечето от другите участници в групата бяха професионални музиканти на свободна практика, но барабанистът работеше във фермата на Амбърли, а на клавишните беше селският пощальон. Не се считам за познавач, но според мен „Амбър Банд“ бяха едни от най-добрите изпълнители на живо, които бях слушала. Свиреха всичко от Дюк Елингтън до Глен Милър, включително пиеси на Майлс Дейвис и Джон Колтрейн, всички аранжирани от Едмънд. И, разбира се, изпълняваха някои композиции на самия Едмънд – странни, запомнящи се, бавни танцови пиеси, които като че ли постигаха привидно невъзможното съчетаване на английската провинция с джаза.