На шестнайсетия удар привързаният към масата мъж припада. Кожата му е жълта, почти прозрачна, главата му провисва неподвижно встрани от плота на масата. Светлината на маслената лампа, закачена на стената, играе по следите от сълзи на мръсните му бузи и по струйката кръв, която се стича от носа му. Палачът спира за момент нерешително, стиснал бича в едната си ръка, а с другата изтрива от веждите си потта, която е напоила и ризата му. После се обръща към трети човек, който стои зад него, в полусянка, подпрян на вратата. Сега мъжът с бича гледа като ловно куче, което знае, че се е провинило пред господаря си. Едър пес, жесток и тъп.
В настъпилата тишина през затворените капаци се чува отново прибоят на Атлантика отвън, на брега. Никой нищо не е казал, откакто са спрели виковете. По лицето на мъжа, застанал при вратата, се отразява огънчето на пура, припалвана два пъти.
– Не е бил той – казва той накрая.
Всички имаме точка на пречупване, мисли си мъжът. Но не го казва на глас. Не и пред тъпоумния си слушател. Хората се пречупват точно в определена точка, ако се знае как да се стигне до нея. Всичко е въпрос на изпипване на детайла. Да знаеш кога да спреш и как. Един грам повече на везната и всичко отива по дяволите. На боклука. Пропаднала работа, казано с две думи. Време, усилия, всичко отива напразно. Удрят напосоки, докато истинската цел се отдалечава. Пролива се ненужна пот, като тази на бияча, който все така бърше челото си, стиснал бича в другата ръка, и чака заповед да продължава или не.
– Нямаме повече работа тук.
Другият го гледа тъпо, неразбиращо. Наричат го Кадалсо. Чудесно име, като се има предвид занаята му. С пура в уста, мъжът, стоял до вратата, се приближава до масата и като се привежда леко, се вглежда в изпадналия в несвяст: едноседмична брада, засъхнала мръсотия по врата, по ръцете и между моравите следи от бича по тялото. Три удара в повече, пресмята той. На дванайсетия всичко изглеждаше очевидно, но трябваше да се подсигурят. Никой няма да му търси никаква сметка в този случай. Става дума за обикновен просяк, от онези, които обитават скалистия провлак. Отрепка, един от многото, които войната и френската обсада са докарали в града, подобно на морето, което изхвърля боклуците си на пясъчния бряг.
– Не го е направил той.
Човекът с бича примигва и се опитва да разбере какво става. Почти може да се види как новополученото сведение си проправя бавно път през тесните извивки на мозъка му.
– Ако ми позволите, бих могъл...
– Не ставай глупак. Казвам ти, че не е бил този.
Оглежда арестанта още малко, съвсем отблизо. Очите са полуотворени, оцъклени и втренчени. Но не е мъртъв. Рохелио Тисон е виждал достатъчно трупове в професионалния си живот и разпознава симптомите. Просякът диша слабо, а една вена, издута поради изкривяването на врата, пулсира бавно. Привеждайки се, комисарят долавя мириса на тялото пред себе си: стипчива влага по мръсната кожа, миризма на урина – човекът се е изпуснал при побоя. Пот от страх, която сега изстива по пребледнялото от припадъка лице; толкова различна от другата, по-близка до него миризма на пот, от животинския мирис, излъчващ се от мъжа с камшика. Обзет от отвращение, Тисон всмуква от пурата и издухва дълга струя дим, която изпълва носните му кухини и пропъжда зловонието. После се изправя и тръгва към вратата.
– Когато се събуди, му дай няколко монети. И го предупреди: само да тръгне да се жалва насам-натам, тогава наистина ще му одерем кожата... Като на заек.
Хвърля на земята угарката и я стъпква с върха на ботуша си. След това взема от един стол шапката, бастуна и сивия редингот, бута вратата и излиза навън, на залятия от ослепителна светлина бряг, а в далечината, зад Пуерта де Тиера, се е ширнал Кадис, бял като корабно платно над сивите стени, зидани от камъни, извадени от морето.
Чува се жужене на мухи. Появиха се рано тази година, примамени от мършата. Тялото на момичето си е там, на брега на провлака откъм Атлантическия океан, зад една дюна, от чийто връх източният вятър отвява пясъчни ресни. Приведена над трупа, жената, която Тисон е накарал да доведат от града, се рови между бедрата на момичето. Тя е известна акушерка, а освен това и доверена осведомителка на полицията. Наричат я леля Перехил*, някога е била проститутка в квартала Мерсед. Тисон има повече вяра на тази жена и на собствения си инстинкт, отколкото на лекаря, до чиито услуги обикновено прибягва полицията: същински касапин и пияница, некомпетентен и продажен. Така че вика нея в подобни случаи. Случаите са два за три месеца. Или четири, ако се смята кръчмарката, намушкана с кама от мъжа си, и убийството от ревност на онази собственица на пансион, извършено от един студент. Но последните се оказаха истории от друг вид: ясни от самото начало, добре познатите престъпления от страст. Рутина. Това с момичетата е друго нещо. Особен случай. По-зловещ.
– Нищо – казва леля Перехил, когато сянката на Тисон известява за присъствието му. – Непорочна, както майка я е родила.
Комисарят остава загледан в лицето на младото момиче със запушена с парцал уста, разчорлена и мръсна от пясък коса. Четиринадесет или петнадесетгодишно, слабовато, нищо особено. Сутрешното слънце е зачервило кожата и лицето й вече е малко подпухнало, но това не е нищо в сравнение с гледката, която предлага гърбът: смазан от камшични удари до степен, че се показват костите, които белеят сред разкъсаната плът и съсиреците от кръв.
– Също като другата – добавя акушерката.
Смъкнала е полата на момичето и се изправя, отупвайки от себе си пясъка. После взема шала на мъртвата, захвърлен недалеч, и покрива гърба ú, като прогонва рояка мухи, кацнали по него. Шалът, от рехаво тъкан вълнен плат, е скромен, каквото е и останалото й облекло. Момичето е разпознато, било е слугинче в един хан край пътя по скалистия провлак, на половината път между Пуерта де Тиера и Кортадура. Излязло предишния ден, пеша и по светло, и тръгнало към града, за да види болната си майка.
– Какво стана с просяка, сеньор комисар?
Тисон свива рамене под изпитателния поглед на леля Перехил. Тя е едра, яка жена, съсипана по-скоро от живота, отколкото от годините. Останали са й малко зъби. Виждат се сивите корени на тъмнобоядисаната й мазна коса, разделена на път и прибрана под черна кърпа. Окачила е на шията си цял наниз медальони и талисмани, на кръста й виси на тънка връв една броеница.
– И този ли не е?... Ама крещеше, все едно е той.
Комисарят поглежда строго акушерката и тя отклонява очи.
– Дръж устата си затворена, че да не се разкрещиш и ти.
Леля Перехил се готви да си върви. Познава Тисон от достатъчно време, за да знае кога не е в настроение за разговори. И днес случаят е именно такъв.
– Извинете, дон Рохелио. Казах го на шега.
– Запази шегите си за майка си, ако я срещнеш някъде в пъкъла – Тисон бръква с пръсти в джоба на жилетката, вади едно сребърно дуро и ú го подхвърля. – Разкарай се от тук.
След като жената си тръгва, комисарят се оглежда за пореден път, за да установи каква е ситуацията. Източният вятър е изтрил следите от нощта. При всички положения, стъпките на щуралите се напред-назад хора от момента, в който някакъв мулетар беше открил трупа и беше съобщил в близката странноприемница, досега, бяха заличили всички следи, които можеше да са останали. Известно време той стои неподвижен, оглежда се зорко за каквато и да било диря, която може да му е убягнала, накрая се отказва обезсърчен. Само една издължена следа, широка бразда от едната страна на дюната, където растат ниски храсти, привлича вниманието му. Така че отива дотам и кляка, за да я проучи по-добре. За миг, докато стои клекнал, изпитва чувството, че това се е случвало вече и друг път. Че е виждал себе си, преди, как преживява същата ситуация. Как оглежда следи в пясъка. При все това мозъкът му отказва да открие с яснота спомена. Навярно е бил само един от онези странни сънища, които после приличат на реалния живот, или става дума за онази друга, необяснима, мигновена убеденост, че това, което ти се случва, вече се е случвало и преди. Така или иначе се изправя, без да е стигнал до никакво заключение – нито относно изпитаното усещане, нито относно самата следа: бразда, която може да е оставена от животно, от влачено тяло, от вятъра.
Когато минава покрай трупа на връщане, източният вятър, който бръсне в подножието на дюната, е отметнал полата на мъртвото момиче и е разголил единия й крак до подколянната ямка. Тисон не е човек, склонен да се разнежва. Верен на суровия си занаят, както и на своя недодялан, тежък нрав, той от доста време приема един труп просто като парче плът, гниещо както на слънце, така и на сянка. Трупът е работен материал, означаващ усложнения, писане на доклади, разследвания, обяснения пред началството. Не и нещо, което би могло да разстрои повече от обичайното комисар Рохелио Тисон Пеняско, прекарал тридесет и две от своите петдесет и три навършени години на служба – като стар уличен пес. Но този път закоравелият полицай не може да избегне някаква смътна неловкост. Така че той връща полата на мястото й с края на бастуна си и натрупва малко пясък върху й, за да й попречи да се вдигне отново. Тъкмо когато приключва с тази работа, открива полузарит един извит и проблясващ метален къс с форма на тирбушон. Навежда се, взема го и го претегля на дланта си; разпознава го веднага. Става дума за една от картечните осколки, които бълват френските бомби, когато избухнат. Има ги из целия Кадис. Това парче несъмнено е долетяло от двора на странноприемницата на Ел Кохо, където неотдавна бе паднала една от тези бомби.