Това безспорно е градът - символ на сбъднатата американска мечта. Ню Йорк е един от най-големите градове в света, възхваляван и описван в безброй филми, песни и книги. Едуард Ръдърфърд също му посвещава един от емблематичните си романи. В своя бестселър „Ню Йорк“ известният биограф на велики градове ни разказва неговата сравнително кратка, но наситена с извънредно важни събития история под формата на епична сага. Той описва динамичния живот на няколко фамилии, чиито съдби следват възходите и паденията на града, който никога не спи.
В том 2 продължава историята на "Голямата ябълка", заедно с разказите за семейства със „стари пари“ и на бедни имигранти. След като зарастват тежките рани от Гражданската война, идва времето на „Позлатената епоха“. Надежди и мечти, алчност и корупция – те винаги са били спътници на свободата и възможностите по все по-пренаселените улици на града. Постепенно животът тук коренно се променя, бизнесът разцъфтява все повече.
Малкият някога град се превръща в голям търговски и финансов център. Започват да се сключват все по-мащабни сделки, политиците стават все по-корумпирани, богати наследнички са постоянна мишена на алчни ухажори, Уолстрийт се превръща в символ на богатите и преуспелите. Градът, в който всичко е възможно, се издига все повече и доказателство за това са неговите емблематични сгради, които буквално докосват небето.
Разбира се, освен с триумфи историята на Ню Йорк е белязана и с трагедии. През бурния XX век градът е разтърсен от неочаквана финансова катастрофа – крахът на борсата, довел до Голямата депресия. Атаките от 11 септември 2001 коренно променят всичко, но не пречупват духа на нюйоркчани. Съдбите на много обикновени хора от различен произход, с широк спектър от амбиции и очаквания, са повлияни от тези събития. Редом с тях по страниците на книгата срещаме прочути личности като милиардера Дж. П. Морган, легендарната госпожа Астор, чието име си остава синоним на висша класа, както и част от кметовете, оставили своя отпечатък върху развитието на града, като Ла Гуардия и Руди Джулиани.
На съседната стена висяха три изгледа от Ниагарския водопад, поръчани от Франк Мастър. Трите бяха еднакво поразителни с великолепието си, дългото време на експонацията беше добавило плътност на издигащата се от дълбините на водопада пяна, а под искрящото небе пейзажите изглеждаха някак неземни, като нарисувани.
– Хмм – проточи Хорас Слим. – С тези сте се справили добре.
Теодор се усмихна широко.
– С такива снимки си плащам наема, господин Слим. Между другото, в техническо отношение са безупречни.
Следваха няколко градски пейзажа от Ню Йорк, сред които и една снимка на резервоара на Пето Авеню. Поръчала го беше лично Хети Мастър.
С това изложбата се изчерпваше. Оставаше още само една малка и доста тъмна снимка в един от ъглите. Хорас Слим пристъпи към нея и ѝ хвърли бърз поглед. Заглавието гласеше: „Лунна соната“.
На зрителя бяха необходими няколко секунди, за да разбере какво изобщо беше изобразено на нея. Сцената беше изисквала изключително дълга експонация, тъй като беше снимано нощем, на светлината на пълна луна. Различаваше се фронтови окоп, постови, застанал до оръдие, чието дълго дуло меко отразяваше лунните лъчи. Забелязваха се палатки и малко съборено дърво.
– Гражданската война?
– Да, но тази снимка някак не си намери място в специалната зала при останалите. Предполагам, че защото просто е много по-лична. Може би дори ще я сваля.
Журналистът с тъжните очи кимна, затвори бележника си и си го прибра в джоба.
– Е, струва ми се, че това е всичко.
– Благодаря ви. Ще ме уведомите ли, преди да излезе материалът?
– Да. Не знам кога точно ще стане – това зависи от редактора, но получих достатъчно информация.
Двамата поеха към изхода.
– Просто от личен интерес, каква е историята на малката тъмна снимка? Няма да включвам това в материала.
Теодор спря.
– Ами снимал съм в нощта преди битка. Във Вирджиния. Нашите момчета си бяха в окопите, конфедератите пък – в техните окопи, един хвърлей място делеше двете линии. Цареше пълна тишина. Както видяхте, лунната светлина обливаше всичко. И в едните, и в другите окопи трябва да е имало мъже от всякакви възрасти. Мъже на средна възраст. Мнозина, които бяха още почти момчета. В лагера имаше и жени, разбира се. Съпруги и всякакви други. Навярно всички скоро щяха да се унесат в сън. Тогава обаче някой в окопите на конфедератите запя „Дикси“. Скоро всички при тях запяха: по цялата дължина на линиите. И така, попяха ни „Дикси“, после спряха. Разбира се, нашите момчета не оставиха нещата така. Неколцина от тях подхванаха „Тялото на Джон Браун“ и само след минути всички в нашите окопи пееха. Смея да твърдя, че се чуваха и чудесни гласове. След като и тази песен свърши, настъпи нова тишина. Тогава над окопите на конфедератите се издигна самотен глас. На млад човек, доколкото можех да преценя. Запя псалм. Двайсет и втори псалм беше. Никога няма да го забравя. Както знаете, на юг хоровото пеене е на почит, така че всички енориаши умеят да пеят псалми. Отново хора по цялата дължина на окопите се присъединиха към младежа. Запяха тихо. Някак сладко и тихо. Може би и заради лунната светлина, но трябва да кажа, че това беше най-хубавата песен, която някога съм чувал. Забравил бях обаче колко от нашите момчета също са свикнали да пеят псалми. Човек лесно забравя нещо подобно предвид пороя от вулгарности, който се лееше всеки ден във военния лагер. И за моя изненада запяха и нашите момчета. Не след дълго двете армии пееха заедно по цялата дължина на фронта, пееха, забравили положението си, пееха, сякаш бяха едно общо паство от братя под сребърната лунна светлина. След това запяха друг псалм, след него пак подхванаха двайсет и втори. След това вече настъпи мъртва тишина, която остана ненарушена чак до зазоряване.
– През това време вие направихте фотографията.
– На сутринта започна битката. За съжаление, още преди пладне, господин Слим, в окопите и от едната, и от другата страна едва ли беше останал жив човек. Избиха се едни други. Легнаха мъртви, сър, почти всички загинаха.
Изненадан от собственото си вълнение, Теодор Келер замълча и не успя да проговори още минута-две.
