Историята на Лондон е наистина невероятна, едва ли има друг град, който може да му съперничи в това отношение. Ето че тази история е разказана по повече от впечатляващ начин от Едуард Ръдърфърд. В своя бестселър „Лондон“ той ни повежда на величествено пътешествие, което обхваща над две хиляди години – от нашествията на римляните и норманите, през Ренесанса и викторианската епоха чак до промените в края на 20 век. Представяйки ни живота и предизвикателствата, с които се сблъскват колоритните герои в романа, популярният писател съживява богатото на толкова разнородни събития минало на града край Темза.
Сред акцентите в том 2 е владичеството на Тюдорите и възкачването на английския престол на крал Хенри VIII. Проследяваме в детайли ежедневието на непредвидимия монарх, който не се свени да съблазнява непознати момичета в кралската градина или да поиска от папата да анулира брака му с Катерина Арагонска, за да има възможност да се ожени за новата си фаворитка Ан Болейн. Заради това Хенри и неговата дясна ръка Томас Кромуел коват нови закони, а всеки, който си позволи да ги оспорва, независимо от ранга си, ще се прости с главата си.
Дъщерята на жестокия Хенри, кралицата дева Елизабет, продължава линията на изкореняване на католическите традиции, а по нейно време английският театър изживява истински разцвет. Ръдърфърд описва всички детайли около поставянето на пиеси на велики творци като Шекспир, Марлоу и Бен Джонсън, довело и до построяването на театър „Глоуб“. Елизабет успява да сломи и непобедимата испанска Армада, което води до невероятен разцвет на търговията.
Освен крале и кралици, политици и авантюристи, банкери и архитекти, в книгата намират място и много драматични моменти от историята на Лондон. Сред тях са чумната епидемия, чиято жертва стават 20% от населението на града, големият пожар през 17 век, унищожил толкова изключителни сгради и черкви, бунтът на смелите суфражетки, борещи се за правото на глас на жените, както и бомбардировките на нацистите по време на Втората световна война. Ставаме свидетели на емблематични събития, срещаме велики личности и усещаме от първо лице всички промени в развитието на града, превърнал се в сърцето на една могъща държава.
Последните години на крал Хари бяха мрачни. Той се разболя и целият подпухна. Състоянието, което открадна от църквата, беше прахосано за строежа на екстравагантни дворци и безсмислени задгранични военни кампании, които да задоволяват страстта му за слава. Съпругите идваха и си отиваха. Дори хитрият Кромуел изпадна в немилост и се прости с главата си.
В края на краищата кралят успя да създаде наследник от мъжки пол. Роди го третата му жена. Всички говореха, че момчето Едуард било умно, но болнаво и скоро стана ясно, че учителите му – Кранмър и сподвижниците му – желаят след смъртта на Хенри да отдалечат детето-крал още повече от истинната католическа вяра. Но дори Сюзан се смая, когато разбра колко далеч всъщност са готови да стигнат.
– Написаното в „Молитвеника на Кранмър“ – казваше тя пред семейството си – не би трябвало да звучи толкова зле. В края на краищата, книгата представлява главно превод на службата от латински и е написана на прекрасен английски.
Обаче доктрините, които английската църква в момента приемаше, вече не представляваха обикновена реформа. Те бяха изцяло протестантски.
– Чудото на светата литургия е напълно отречено – плачеше Сюзан. Свещениците можеха да се женят. – Сигурна съм, че това идеално устройва Кранмър – отбелязваше тя злобно.
В известен смисъл обаче още по-шокиращо за сетивата беше физическото унищожение, на което протестантите настояваха. Тя го почувства особено болезнено един ден, когато се беше върнала по работа в Лондон и пътьом се отби в „Сейнт Лорънс Силвърслийвс“ – малката черква на Питър.
Промяната в нея бе наистина стъписваща. Малката черквичка беше съвършено оголена. Тъмният стар иконостас, който брат ѝ толкова обичаше, го нямаше. Бяха го изгорили. Стените бяха варосани. Олтарът беше премахнат и вместо него насред черквата стоеше гола маса. Дори новите стъклописни прозорци бяха изпотрошени. Сюзан знаеше, че подобни вандалщини се случват навсякъде, но тук, в братовата ѝ черква, те я нараниха още по-силно. Дали протестантите действително си въобразяват, мислеше тя, че като изпочупят всичко красиво, могат да пречистят собствените си грешни души? Въпреки всички ужаси обаче тя продължи твърдо да се придържа към правилото си: пазете мълчание.
Сюзан не си позволи да се зарадва твърде много, дори когато момчето-крал, приело протестантската вяра, почина и на трона се възкачи сестра му Мери. Да, Мери като дъщеря на клетата кралица Катерина, испанката, беше благочестива католичка. Да, тя се закле да върне Англия в лоното на светата римокатолическа църква. „По нрав кралицата е твърдоглава“, отсъди Сюзан, „и се боя, че няма да подхване добре работата“. И уви, оказа се права. Въпреки съпротивата на приближените си кралицата настоя да се омъжи за крал Филип Испански. По този начин в съзнанието на много англичани каузата на католицизма вече означаваше, че така те стават подчинени не само на някакъв си папа, но и на един чуждоземен крал. После започнаха да изгарят протестанти на кладата. Всички водачи на Реформацията бяха осъдени. Когато изгориха Кранмър, на Сюзан ѝ домъчня за него. Когато жестокият стар Латимър се качи на кладата, тя само сви рамене. „Той вършеше същото с други, че и по-лошо“. Скоро обаче англичаните започнаха да наричат кралицата си „Кървавата Мери“ и когато, пет години по-късно, тя умря бездетна, за Сюзан не беше изненада, че религиозният въпрос в Англия така и си стоеше нерешен.
Остана само едно от децата на крал Хари: Елизабет, дъщерята на Ан Болейн, и Сюзан беше сигурна, че тя няма да пожелае да връща страната в лоното на светата римокатолическа църква. Защото признаеше ли римския папа за авторитет, това щеше да означава, че бракът на майка ѝ с краля е бил невалиден. В такъв случай тя самата би била незаконородена и следователно не би имала законно право да заеме английския престол. Съответно съставеното и наложено от Елизабет споразумение по религиозните въпроси беше съвършено логично. По отношение на светата литургия беше ползвана такава витиевата формулировка, че при достатъчно добра воля можеше да се тълкува всякак. Запазваше се определена степен на церемониалност в религиозните служби. Авторитетът на папата се отхвърляше, но Елизабет тактично нарече себе си върховен управител, а не върховен глава на английската църква. По този начин тя казваше на католиците: „Предлагам ви един реформиран католицизъм“, а на протестантите: „Отричам се от папата“. Както самата Сюзан веднъж отбеляза сухо: „Копеле е тя, копеле е и църквата ѝ“.
Въпреки това дори Сюзан трябваше да признае, че Елизабет демонстрираше завидна мъдрост. Защото сега цяла Европа беше разделена на два огромни и все по-враждебни един към друг религиозни лагера и позицията на английската кралица не беше никак лесна. От една страна тя лавираше между големите католически сили и дори намекваше, че може да се омъжи за някой католически принц и да върне Англия под крилото на Рим, а от друга страна у дома ставаше свидетелка на това как Лондон и други големи английски градове ставаха все по-силно протестантски. Това не беше изненада. Интелигентните търговци и хората на изкуството вече се бяха сдобили със собствена Библия на английски и с английски молитвеници, четяха си ги сами и предпочитаха да ги тълкуват със собствения си ум. Търговските им партньори от континенталните държави – Германия и дори Франция – често също бяха протестанти. Постепенно напред излязоха най-крайните форми на протестантството. Онези, които се придържаха към тях, наричаха себе си пуритани. Дори да мразеше протестантите – а всъщност тя вътрешно им симпатизираше, – кралица Елизабет не би могла да спре този процес, освен ако не се обърнеше към тиранията и кръвопролитията.
Вместо това обаче тя и мъдрият ѝ министър, великият лорд Сесил, изковаха английски компромис. „Ние не желаем да надзъртаме в човешките сърца“, казаха те, „но външното следване на формалните правила при изповядване на вярата е задължително“. Това беше хуманна и необходима политика, и дори Сюзан беше в общи линии благодарна за нея. За своя собствена изненада, когато папата в Рим изгуби търпение да слуша празните уверения на английската кралица и я заплаши с отлъчване, ако не върне кралството си под неговото крило, Сюзан се хвана, че мисли: „Дано кралицата откаже!“
През всичките тези години само едно нещо изтръгваше от очите ѝ сълзи от ярост. Това беше публикацията на една дебела книга през 1563 година. Тя стана известна под името „Книга на мъчениците“ от Фокс и представляваше изумителен пример за пропаганден материал. Тази книга, старателно написана така, че да предизвиква у читателите болка и ярост, описваше подробно мъчениците на Англия, като под „мъченици“ се имаха предвид само протестантите, избити от Кървавата Мери. За католиците, понесли мъченичество преди това, нямаше нито дума. Фактът, че някои протестанти, като злия стар Латимър например, сами на свой ред бяха горили и изтезавали католици, беше удобно забравен. Книгата се продаваше като топъл хляб. Скоро се възцари всеобщото убеждение, че само католиците са преследвали протестанти.
– Това е лъжа – протестираше Сюзан, – и се боя, че тя още дълго ще се помни!
Оказа се права. Съдбата на „Мъчениците на Англия“ от Фокс беше да се чете от цели семейства, да се използва като пример във възпитанието на децата и да формира представите на англичаните за католическата църква за поколения напред.
С изключение на това единично избухване, мълчанието на Сюзан продължаваше. Беше преживяла достатъчно и беше твърдо решена да доизживее живота си в мир и спокойствие. Така и стана, но с едно малко изключение.
След дълга кариера в кралския двор, където така и не успя истински да напредне, брат ѝ Томас се ожени доста възрастен. Съпругата му беше момиче от добро семейство и с известно състояние, но явно репутацията ѝ беше донякъде опетнена, което – според Сюзан – ѝ беше попречило да се омъжи досега. Тя роди на Томас син, а след това почина. Не след дълго Сюзан получи писмо от брат си, в което той я уведомяваше, че и на него не му остава още дълго време на този свят и възнамерява да изпрати своя единствен син и наследник при нея в Рочестър, „където знам, че ти и Джонатан ще се грижите за него“.
И ето, случи се така, че в последните години от живота си Сюзан се оказа настойница на нов повереник: едно прекрасно малко момче с кестенява коса и – това и тя самата не можеше да отрече – изумителен чар. Името му беше Едмънд.
Понякога само Сюзан се чудеше дали непокорството му не ѝ идва малко в повече.
