Филипа Грегъри представя първото заглавие от една нова поредица, посветена на Войната на Розите, потопила Англия в кръв. Историята на тази драматична и тайнствена епоха, изпълнена с жестоки сражения, съдбовна любов, магия и неразрешени загадки, ще бъде представена през погледа на жените от родовете Йорк и Ланкастър. Първа започва своя разказ Елизабет Удвил, прочутата с красотата си съпруга на Едуард ІV, “Бялата кралица”.
Брат се обръща срещу брата в ожесточеното преследване на английската корона. Династията Плантагенет се разкъсва от вътрешни вражди. Носят се слухове, че преди битката, завършила с победа за фамилията Йорк и разгром за Ланкастър, в небето греели три слънца – по едно за тримата сина на стария Йоркски херцог – и тримата орисани да бъдат крале, и тримата орисани да загинат млади, последни от своя род и своята династия. Красивата история на любовта между бедната вдовица Елизабет Удвил и красивия, смел и обичан от народа крал Едуард ІV е обречена на трагичен край. Елизабет е коронясана за английска кралица в тежки времена, когато никой не може да вярва на никого. Но тя се бори за себе си и за бъдещето на децата си, най-вече на двамата си сина, престолонаследниците, бъдещето на династията.
Една отчаяна жена ще отправи страшно проклятие, което ще бележи бъдещето на Англия за стотици години напред. Плантагенетите ще отминат в мъглите на времето, и ще отнесат със себе си решението на най-прочутата неразрешена загадка на историята.
Отначало шумът напомня барабаненето на дъжд, а после, след миг гръмотевичен тътен. Звънтенето на сбруите и плющенето на знамената, дрънченето на броните от метални брънки и пръхтенето на конете, звукът, мирисът и врявата от препускането на сто коня са завладяващи и, макар да съм твърдо решена да изляза напред и да ги накарам да спрат, не успявам да устоя и се отдръпвам назад. Какво ли трябва да е усещането да се изправиш срещу тези мъже, влизащи в битка с насочени напред копия като галопираща стена от бойни тояги? Как може някой да се изправи лице в лице с това?
Томас вижда русокосата глава насред целия хаос и шум и изкрещява: “Ура!”, като момче, каквото си е наистина, и при вика на пронизителното му дискантово гласче виждам как главата на мъжа се обръща, той вижда мен и момчетата, ръката му хваща здраво юздите и той изревава: “Стой!” Конят му се изправя на задните си крака, принуден от силното дръпване да застане на място, и цялата кавалкада се обръща кръгом, заковава се и ругае внезапното спиране, а после всичко утихва рязко и прахта се издига около нас.
Конят издува ноздри и пръхти, но ездачът е като статуя върху високия му гръб. Гледа ме, а аз гледам него, и е толкова тихо, че чувам един дрозд в клоните на дъба над мен. Как само пее. Боже мой, песента му е като лека вълничка от блясък и красота, като радост, превърната в звук. Никога не съм чувала птица да пее така преди сякаш възпява щастието.
Пристъпвам напред, като все още държа синовете си за ръце, и отварям уста да изложа молбата си, но в този миг, в този така важен миг, съм останала без думи. Упражнявах се достатъчно добре. Бях си подготвила истинска малка реч; но сега нямам нищо. И почти се чувствам така, сякаш нямам нужда от думи. Просто го гледам и някак очаквам да разбере всичко страха ми от бъдещето и надеждите ми за моите момчета; липсата на пари и дразнещото съжаление на баща ми, което прави живота под неговия покрив толкова непоносим за мен; студеното ми легло през нощта, и копнежа ми за друго дете; чувството ми, че животът ми е приключил. Мили Боже, та аз съм само на двайсет и седем години, моята кауза е сразена, съпругът ми е мъртъв. Нима ще бъда една от многото бедни вдовици, които ще прекарат остатъка от дните си край нечие чуждо огнище, като се опитват да бъдат добри гостенки? Никога повече ли няма да бъда целувана? Никога ли няма да изпитам радост? Никога вече?
А птицата все така пее, сякаш за да каже, че насладата е достъпна за онези, които я желаят.
Той махва с ръка на по-възрастния мъж до себе си, мъжът излайва някаква заповед, войниците отбиват конете си от пътя и влизат в сянката на дърветата. После кралят скача от големия си кон, пуска поводите и тръгва към мен и моите момчета. Аз съм висока жена, но той ме превъзхожда на ръст с цяла глава: трябва да е висок далеч повече от шест фута. Моите момчета изпружват шии да го видят: струва им се като великан. Той е русокос, със сиви очи, загоряло, открито, усмихнато лице, изпълнен с обаяние, лесно даващ благоволението си. Това е крал, какъвто никога преди не сме виждали в Англия: това е човек, когото народът ще обикне на мига. Очите му са приковани върху лицето ми, сякаш знам тайна, до която той трябва да се добере, сякаш се познаваме от цяла вечност, и усещам, че бузите ми горят, но не мога да откъсна поглед от него.
В този свят една скромна жена свежда поглед, държи очите си наведени към обувките си; един просител се кланя ниско и протяга умолително ръка. Но аз стоя гордо изправена и непоколебима удивена съм от себе си, че се взирам като невежа селянка, и откривам, че не мога да откъсна очи от неговите, от усмивката му, от погледа му, който изгаря лицето ми.
- Кой е това? пита той, като все още ме гледа.
- Ваша светлост, това е майка ми, лейди Елизабет Грей казва синът ми Томас Грей вежливо, смъква шапката си и пада на едно коляно.
Стоящият от другата ми страна Ричард също коленичи и промърморва, сякаш не могат да го чуят:
- Това кралят ли е? Наистина? Той е най-високият човек, когото съм виждал в живота си!
Снишавам се в реверанс, но не мога да откъсна поглед. Вместо това се взирам нагоре към него, както една жена може да се взира с разгорещен от страст поглед в мъж, когото обожава.