Очарователен и изтънчен, граф Лестър е един от най-видните и тачени придворни на Елизабет. Единствената сянка върху името му хвърля враждата между него и лорд Съсекс, продиктувана от съперничеството им за благоволението на кралицата. Двамата са най-силните мъже в една държава, управлявана от жена. Самата Елизабет демонстрира неприкрита привързаност към Лестър и той като че ли е единственият, който би могъл да стане неин съпруг. Но за това има една съществена пречка.
Лестър е вече женен за красавицата Ейми Робсарт, дъщеря на благороден рицар от Девъншър. Той все още пази брака си в тайна, изчаквайки удобен момент, за да съобщи новината на целия двор. Ричард Варни, дясната ръка на графа, който вижда в неговото издигане възможност за собствено облагодетелстване, започва да убеждава Лестър, че има реални шансове да стане крал. Междувременно храбрият благородник Едмънд Тресилиън, бивш годеник на Ейми, се опитва да я открие и да я върне у дома.
Около невинната Ейми, влюбена безрезервно в своя съпруг, се заплита паяжина от интриги и лъжи, борби за власт и суеверия. А кулминацията на тази драматична история ще настъпи по време на пищните празненства в замъка Кенилуърт. Именно тук Лестър ще посрещне своята кралица.
– Звездите следват своя мълчалив, но неотклонен път – рече Лестър, като оглеждаше небосвода. – Те нямат глас, който нашият слух би могъл да долови, но оказват непрекъснато въздействие върху всички обитатели на нищожната планета Земя. Ако астролозите не ме лъжат, тъкмо сега в моята съдба настъпва страшен прелом. Близък е часът, от който ме съветват да се пазя и на който – в същото време – ми внушават да се надявам. Казват, крал съм щял да стана! Но по какъв начин? Чрез брак? Всички надежди за това рухнаха – и нищо не мога да сторя! Богатите нидерландци ме канят да поема властта над тях и ако Елизабет се съгласи, ще ми дадат короната си. Но нима нямам право на това и тук, в Англия? Правото на йоркския род, предадено по наследство от Джордж Кларънс на фамилията Хънтингдън, която – ако се случи нещо с кралицата – ще има благоприятни изгледи за успех. А Хънтингдън са от моя род. Аз обаче няма да се задълбавам в тези висши тайни. Известно време ще следвам мълчаливо и потайно пътя си като подземна река. Ще дойде време да разгърна сили и да помета всичко, което ми се изпречи.
Докато Лестър се опитваше да потисне угризенията на съвестта си, търсейки оправдание в политическата необходимост, или пък се отдаваше на безумни честолюбиви мечти, неговият пратеник бе напуснал вече града и бързаше към Бъркшър. Варни също бе окрилен от надежди. Той бе довел лорд Лестър до такова състояние, до каквото желаеше, и тогава графът му бе открил глъбините на душата си и го бе направил посредник в интимните преговори със съпругата си. Беше му ясно, че занапред на графа би му било трудно да се справя без неговите услуги или пък да отказва на исканията му, колкото и големи да са те. Ако ли пък тази надменна дама – така Варни наричаше графинята, – се съгласеше с искането на съпруга си, то мнимият ѝ съпруг, Варни, навярно би могъл да попадне в положение, когато няма да бъде необходимо да сдържа и най-смелите си желания. Възможно бе обстоятелствата да му позволят да постигне пълно тържество. Той мислеше за това тържество със смесени чувства, но на първо място стоеше желанието за отмъщение заради предишното ѝ пренебрежително отношение към него. Мисълта му обаче отново се върна към възможността графинята да отхвърли всички уговорки и категорично да откаже да играе ролята, която ѝ предлагаха в кенилуъртската драма.
„В такъв случай Аласко ще трябва да свърши своята работа – реши той. – Заболяването на госпожа Варни ще бъде достатъчно оправдание пред нейно величество, че не е могла да ѝ изрази почитта си. А това заболяване би могло да се окаже тежко и дори неизлечимо, ако Елизабет продължи да гледа така благосклонно лорд Лестър. Аз няма да пропусна възможността да стана фаворит на монарха поради липса на нужните средства. Напред, конче мое, напред! Честолюбието, надеждата за власт, за наслаждение и за мъст също така дълбоко впиват жилото си в сърцето ми, както аз забивам шпорите си в хълбоците ти. Препускай, конче мое, препускай! Дяволът тласка напред и двама ни!“
