– А защо нашата трагедия е радост за корейците? – попита Маса един човек, който надничаше иззад рамото му.

– Ами че те са корейци – отвърна онзи с учудване. – Нали ги завоювахме, мразят ни. Ама че гадове! Жега е, всички искат да пият, а те тровят кладенците.

Всички умни хора са различни, а всички глупци са еднакви навсякъде, въздъхна Маса, отдалечавайки се. За руските глупци веднага щом се случи нещо, кладенците се тровят от евреите или циганите, а за японските – от корейците.

Когато идва голяма беда, глупците задължително имат нужда да си го изкарат на някого.

А освен това всички моментално озверяват, помисли си той, като видя картина, която не би си представил в обикновения японски живот.

Двама здравеняци дърпаха манерката с вода от ръцете на един кльощав студент, редил се досега на опашката. Младежът жално надигаше глас. Хората гледаха мълчаливо – не с възмущение, а със завист, облизвайки пресъхналите си устни.

Това сме го виждали вече, поклати глава Маса. В Русия, когато всичко рухна. Хаосът си е хаос. Започват да важат други правила, други закони. Основният закон е ясен и прост: който е по-силен, той е прав.

Няма какво да се обикаля тук, сред тези изгубени хора, превръщащи се бързо от общество в глутница, защото иначе можеш да полудееш. Трябва да се върши работа.

Той отиде при черните куртки.

– Къде мога да открия господин Сандайме, момчета? По работа го търся.

Въпросът бе зададен на диалекта, който използват якудза, с търкалящо се ррррр и замазани  гласни. Говореше спокойно, като свой сред свои.

Зяпнаха го.

– Ти пък кой си? Каква работа?

– Търся него по работа – спокойно повтори Маса. – Не вас.

Трябваше да говори без агресия, но веднага да покаже кой е по-голям.

Явно старите навици не се бяха изгубили през годините, прекарани в чужбина – отвърнаха му почтително:

– Върви в Ханадзоно, аники. Нашите там имат бакуфу.

„Аники“ значеше „големи братко“. „Ханадзоно“ бе паркът в долната част на града. „Бакуфу“ – седалището на шогуна, тоест най-вероятно временният щаб на клана.

След като изсумтя неопределено, вместо да прояви благодарност, която не би отивала на един уважаващ себе си „аники“, Маса с облекчение си тръгна от тълпата. Надолу към загиналия град.

Вървеше през изгорелите квартали. Из развалините се промъкваха хора, търсеха нещо, също толкова сиви, колкото и развалините. В началото Маса помисли, че това са спасители, търсещи затрупани хора, но предполагаемите спасители прекалено съмнително се озъртаха към минувача. Всеки от тях носеше претъпкан чувал. Един с доволен вид измъкна изпод боклука шевна машина. Други двама с ръмжене и плюене се бореха за сребърен свещник.

Мародери…

На тротоара се търкаляше мъртвец с разцепен череп. Явно не го беше убило земетресението. Кръвта още не се бе съсирила.

Има нечовешко, чудовищно зло, което в същото време е и величествено – като вчерашната катастрофа, а има зло, извършвано от хората и то е доста по-омерзително, тъжно разсъждаваше самотният ронин. Прав е онзи негодник Момотаро, всичко това много прилича на руската революция, само че е още по-страшно, защото Хаосът се възцари толкова бързо. В болшинството си хората и без това не са кой знае колко умни, а покрай отмяната на всички и всякакви ограничения те изцяло се превръщат в глупаци.

И тъкмо бе започнал окончателно да се натъжава, когато видя пред себе си ограничение в най-нагледен вид: улицата беше преградена от дървена бариера и край нея стояха хора с червени превръзки на ръкавите.

Появила се е някаква самоорганизация, зачатък на Ред, обнадежди се Маса. Значи хората не са съвсем изгубени, съпротивляват се на анархията!

Май вече бяха хванали някакъв престъпник – държаха го за врата, разпитваха го. Задържаният, слаб младеж с платнена фуражка, уплашено въртеше глава.

Караулните бяха въоръжени с каквото им падне. Един с брадва, друг с ловджийска пушка, останалите с бамбукови колове, с кухненски ножове. На превръзките пишеше „Джикентай“, „Отряд за самоотбрана“.

– Пей националния химн! – чу Маса, приближавайки се. – Какво, текста ли забрави? Всеки японец от ученик го знае! Казвам ви, кореец е този!

Младежът трепереше, мърдаше устни, но излизаше само мучене.

– Със сигурност е кореец! Гад, ти си убил пазача Исокичи! Пречукайте го, момчета!

Маса се втурна напред, едва успя да парира с лакът удар с тояга.

– Почакайте! Защо сте решили, че той е кореец? Ето, аз съм японец, но също не знам химна!

И откъде можеше да го знае? Когато бе напуснал Япония, в училищата не се учеше никакъв химн. А и той никога не беше стъпвал в училище.

От всички страни креснаха:

– Още един кореец! Истински! Дошъл е да отърве този тук! Утрепете ги и двамата!

Е, тази ситуация бе много добре позната на Маса. Когато всички са срещу теб и искат да те пречукат. Беше попадал и на по-зъбати вълци от тези наплашени хорица.

Ронинът не понечи да осакатява или убива идиотите, а просто измъкна браунинга и гръмна няколко пъти във въздуха.

Караулните веднага се пръснаха кой накъдето свари, крещейки: „Терорист! Корейски терорист! С пистолет!“

На улицата останаха само Маса и спасеният от него младеж. Той продължаваше да мучи.

– Стига си треперил, няма да се върнат.

Момчето си бръкна в джоба. Извади тефтерче, молив и написа с неравен почерк: „Тези хора от лудницата Окадзаки ли са избягали? И тя ли е разрушена?“

– Е, ама ти си глухоням. Горкият…

„Всички тук са луди. Ако те спрат отново, веднага пиши, че нищо не чуваш“, написа Маса. Потупа младежа по рамото и продължи по пътя си.