Увод

Лекарят, създал това описание на свои преживявания през младостта си, е починал през 1911-та година и читателите, които не са запознати със смелото експериментаторско минало на медицината в Шотландия, може погрешно да го приемат като гротескова художествена измислица. Но онези, които прегледат доказателствата, представени в края на този увод, няма да имат повод да се усъмнят, че през последната седмица на февруари 1881, на Парк Съркъс № 18 в Глазгоу, един гениален хирург е съумял да създаде двайсет и пет годишна жена от човешки останки. Местният историк Майкъл Донъли не е съгласен с мен. Тъй като тъкмо той успя да спаси текста, който представлява по-голямата част от тази книга, трябва да опиша как го е намерил.

През седемдесетте години на двайсети век животът в Глазгоу беше много вълнуващ. Старите индустриални предприятия, развили града, бяха затворени и изместени на юг, а избираемите управници (по причини, които всеки специалист по политическа икономия може да обясни) влагаха пари в многоетажни жилищни сгради и една постоянно разширяваща се мрежа от магистрали. В местния исторически музей на Глазгоу Грийн кураторката Елспет Кинг и помощникът ѝ Майкъл Донъли давали всичко от себе си, за да се сдобият с образци на местната култура, изтласквани в миналото, и да ги съхранят. От Първата световна война насам градският съвет не бил отпускал на местния исторически музей (наричан „Народен дворец“) никакви средства за закупуване на нещо ново, затова и придобивките на Елспет и Майкъл били предимно неща, спасени от сгради, набелязани за разрушаване. Бил нает склад във фабриката за килими „Темпълтън“ (която скоро щяла да затвори врати) и именно на това място Майкъл отнасял ценните си находки – прозорци със стъклописи, керамични плочки, театрални афиши, знамена на разпуснати профсъюзи и всевъзможни исторически документи. Елспет Кинг помагала понякога на Майкъл в тежката работа, тъй като останалите от нейния екип били асистенти, изпратени от ръководителя на градската картинна галерия в Келвингроув и никой не им плащал да измъкват разни предмети от мръсни и опасни сгради. На Елспет и Майкъл също никой не им плащал, разбира се, така че новите и много успешни експозиции, които те организирали, стрували на общината много малко или нищо.

Една сутрин, докато минавал през центъра на града, Майкъл Донъли видял куп старомодни класьори, струпани на края на един тротоар, очевидно за да ги съберат хората от службата по чистотата и да ги унищожат. Надникнал в тях и видял писма и документи, датиращи от началото на века, изхвърлени от затворила врати адвокатска кантора. Нова фирма била наследила всичко, останало от старата кантора, и изхвърлила ненужните документи. Документите засягали предимно имотни сделки между лица и семейства, спомогнали за създаването на облика на града в старо време, и Майкъл видял там името на първата жена-лекар, завършила университета в Глазгоу – име, известно в наши дни само на историци, които се занимават с движението на суфражетките, макар че навремето тя била публикувала памфлет за общественото здравеопазване, написан в духа на фабианството. Майкъл решил да отнесе папките с такси и да ги прегледа на спокойствие; но първо се обадил във фирмата, откъдето били изхвърлени папките, и поискал разрешение. Разрешение не му било дадено. Един от старшите партньори във фирмата (добре известен юрист и политик от местен мащаб, чието име няма да споменаваме тук), казал на Майкъл, че като прегледал папките, е нарушил закона, тъй като те не били негова собственост и били предназначени да бъдат унищожени в обществения инсинератор. Заявил, че всеки адвокат е задължен да пази в тайна делата на всеки свой клиент, без значение дали той е унаследил клиента или не и дали клиентът е жив или мъртъв. Казал, че единственият сигурен начин да се избегне огласяването на стари дела е да се унищожат доказателствата за съществуването им, и че ако Майкъл Донъли спасял част от тази купчина от унищожение, щял да бъде обвинен в кражба. Така че Майкъл оставил купчината недокосната – ако изключим нещо дребно, което бил пъхнал в джоба си, преди да разбере, че по този начин извършва престъпление.

То представлявало запечатан пакет, надписан с избледняло кафеникаво мастило както следва: „Писмо от д-р Виктория Маккандълс /до най-възрастния ѝ жив потомък през 1974 г. / Да не се отваря по-рано.“ Горният текст бил задраскан със зигзаговидна линия явно наскоро и със съвременна химикалка, а отдолу било написано: „Няма живи потомци“. Печатът на пакета бил счупен и хартията ‒ разкъсана, но който бил направил това, намерил книгата и писмото вътре за толкова безинтересни, че ги натъпкал небрежно обратно в пакета – и двете стърчали навън и писмото не било сгънато, а смачкано. Изпеченият крадец Донъли огледал всичко внимателно по време на една от почивките си в „Народния дворец“, докато пиел чай.

Книгата била с размери 7 ½ на 4 ½ инча и подвързана с черно платно, а на кориците бил отпечатан някакъв гротесков орнамент. На форзаца някой бил надраскал сантиментален стих. На титула било отпечатано: ЕПИЗОДИ ОТ МЛАДОСТТА НА Д-Р АРЧИБАЛД МАККАНДЪЛС, СЛУЖИТЕЛ НА ШОТЛАНДСКОТО ОБЩЕСТВЕНО ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ/д-р Арчибалд Маккандълс/ офорти от Уилям Странг/ ГЛАЗГОУ: отпечатано за автора от РОБЪРТ МАКЪЛХОУЗ & КО, университетска печатница, 1909. Заглавието не звучало окуражаващо. Много повърхностни, клюкарски книги били издадени през онези години, със заглавия от рода на „Страници от дневника на един инспектор“ и „Възгледите и предразсъдъците на адвокат Франк Кларк“. Когато авторът плащал на издателя за публикуването им (какъвто бил и настоящият случай), книгите обикновено били по-скучни от онези, за които издателят плащал на автора. Майкъл погледнал първата глава и забелязал типично за епохата заглавие:

ГЛАВА ПЪРВА

Моята майка – моят баща – университетът в Глазгоу и ранни борби ‒ портрет на един професор – едно отхвърлено финансово предложение – моят първи микроскоп – изравняване по интелект.

Онова, което заинтригувало най-много Донъли, били илюстрациите на Странг, до една портрети. Уилям Странг (1859-1921) бил шотландски художник, роден в Дъмбартън и учил при Льогро в лондонското училище за изящни изкуства „Слейд“. Днес е по-известен с гравюрите си, отколкото със своите картини, а някои от най-добрите му творби са ползвани за илюстрации на книги. Лекар, който е бил в състояние да плати на Странг да изготви гравюри за частно отпечатана книга, трябва да е имал значително по-добри доходи от обичайните за служител на общественото здравеопазване, и все пак този Арчибалд Маккандълс, чието лице било изобразено на страницата срещу титулната, не изглеждал нито като богат човек, нито като лекар. Съпровождащото писмо било дори още по-озадачаващо. То било написано от доктор Виктория Маккандълс, вдовица на автора, и уведомявало несъществуващите ѝ потомци, че книгата била пълна с лъжи. Тук поместваме част от него:

„До 1974 година… всички живи по това време представители на династията Маккандълс ще имат двама дядовци или двама дядовци и четирима прадядовци и ще могат с лекота да приемат със смях странностите на един от тях. Но тази книга не буди у мен смях. Изтръпвам при мисълта за нея и благодаря на Висшите сили, че покойният ми съпруг е поръчал отпечатването и подвързването само на този единствен екземпляр. Изгорих… оригиналния ръкопис и бих изгорила и тази книга, както предлага самият той…. Но уви! Това е почти единственото налично доказателство, че горкият глупак изобщо е съществувал. Освен това той е платил за издаването на това нещо едно малко състояние… Все ми е едно какво ще си кажат потомците за нея, стига никой от живите сега хора да не я свърже с МЕН.“