Добросърдечната и любопитна Изабел Далхаузи, главен редактор на “Преглед на приложната етика”, трябва да обмисля всяка своя стъпка, за да премине през живота с чиста съвест. Любовта й към четиринайсет години по-младия Джейми и раждането на сина им Чарли изпълва безбурното й съществувание с нови трепети.
Но късното майчинство не е единственото предизвикателство пред Изабел.
- Да вземем например сто души – каза Изабел.
Джейми кимна.
- Сто да бъдат.
- И така, колко от тези сто – продължи Изабел, - биха били добронамерени?
Това беше типичен пример за мъчителните въпроси, които си задаваше Изабел – понякога си задаваме такива въпроси, които не биха могли да имат ясен отговор. По отношение на човечеството тя беше оптимист, старомоден оптимист, затова и предполагаше, че отговорът е “деветдесет и осем”, а може би дори “деветдесет и девет”. Реалистът Джейми, след като поразмисли, каза “осемдесет”.
Но с такъв въпрос не можеше да се приключи толкова лесно; той пораждаше други, по-обезпокоителни въпроси. Дали въпросните един или двама души са такива, поради начина, по който е бил хвърлен генетичният зар – въпрос на модели и повторение в химичния модел на тяхното ДНК - или причината е в нещо, което е тръгнало накриво при тях, нещо от тъмния килер на спомените от детството, и си е останало изкривено? Разбира се, възможен е и съвсем различен отговор – те са такива, защото са избрали да бъдат такива. Тя седеше в един магазин за деликатеси, когато си спомни за този разговор с Джейми. Сега оглеждаше хората от удобната си наблюдателница зад витрината. Да вземем например онзи човек, който в момента пресичаше улицата; онзи със стиснатите устни, високо закопчаната яка и раздразнителното изражение – може би той беше представител на онова малцинство на злонамерените. Тя имаше чувството, че забелязва у него нещо, което би накарало човек да изпита безпокойство в негово присъствие – човек, който не би изчаквал другите, който не се интересува от другите и би изпаднал в шофьорска ярост дори когато ходи пеш... Тя се усмихна на мисълта си. Но в поведението на този човек действително имаше нещо обезпокоително, намек за отровена сексуалност; проблясък на жестокост, нещо, което не беше съвсем наред.
Тя отклони поглед; не би било препоръчително такъв човек да забележи, че го наблюдаваш; освен това, напомни си тя, не трябваше да допуска отново да се отдава на подобни безцелни размишления. Да фантазираш за съвършено непознати хора може би на пръв поглед е напълно невинно забавление, но то може да доведе до всякакви смехотворни внушения и страхове. А Изабел съзнаваше, че сред многобройните й слабости склонността да мисли прекалено много беше една от най-изявените.
Разбира се, един магазин за деликатеси в Единбург не беше най-подходящото място, на което да се отдаваш на размисли за доброто и злото, но Изабел беше философ по професия и знаеше отлично, че философските размисли връхлитат човек на най-невероятни места и в най-неподходящи моменти. Магазинът беше собственост на племенницата й Кат, и освен обичайната стока, която предлагаха подобни магазини – сушени на слънце домати, моцарела, прясно филе от аншоа и кубчета австрийски марципан – тук се сервираше и кафе на три-четири малки масички с мраморни плотове, които Кат беше открила по време на едно свое пътуване по горното поречие на Лоара и беше докарала сама в Шотландия с нает микробус.
Изабел седеше край една от тези масички с току-що направеното капучино пред нея и тазсутрешния “Скотсмън”, отворен на страницата с кръстословицата. Капучиното бе направено от Еди, помощникът на Кат – смутителен млад човек, комуто преди известно време се беше случило нещо неясно и ужасно, и който бе все още плах в общуването си с Изабел и с останалите хора. Напоследък Еди бе станал по-самоуверен, след като се сближи с една млада австралийка, която бе работила в продължение на няколко месеца в магазина, но все така се изчервяваше внезапно, и се случваше да прекрати разговора, извръщайки глава с някакво неразбираемо мърморене.
- Днес си сама – каза Еди, когато донесе кафето на масата. – Къде е... – той замълча.
Изабел му се усмихна окуражаващо.
- Бебето ли? Между другото, той се казва Чарли.
Еди кимна и хвърли поглед към офиса на Кат, който се намираше в дъното на магазина.
- Да, разбира се, Чарли. На колко месеца стана?
- Три месеца – почти точно три.
Еди обмисляше полученото сведение.
- Значи още не може да говори?
Изабел понечи да се усмихне, но се възпря: Еди се обезкуражаваше толкова лесно!
- Те проговарят доста по-късно, Еди. Когато станат на година и повече. И после не спират. Но той вече гука. Странен звук, който означава “напълно съм доволен от света”. Аз поне така го разбирам.
- Иска ми се да го видя някой път – каза неуверено Еди. – Но ми се струва, че... – той не довърши изречението, но Изабел разбра какво имаше предвид.
- Да – каза тя и погледна към вратата на Кат. – Е, сам разбираш, че положението е малко затруднено.
Еди я остави. Беше влязъл клиент, който оглеждаше витрината с предястия и той трябваше да поеме задълженията си.
Изабел въздъхна. Можеше да доведе Чарли със себе си, но беше решила да не го прави и го остави у дома, наглеждан от икономката й, Грейс. Изабел често го водеше из Брънтсфийлд, возеше го, опакован като пашкул в количката, която спускаше внимателно от бордюра на тротоара, горда като всяка млада майка и донякъде учудена, че това е тя, Изабел Далхаузи, със своето дете, със своя син. Но когато идваше насам, не влизаше в магазина на Кат, защото знаеше, че Кат все още не може да възприеме Чарли.
Кат беше простила на Изабел за Джейми. Навремето, когато се разбра, че Изабел има връзка с него, Кат не можеше да повярва. “С него? С моя бивш приятел? Ти?” Изненадата бе последвана от гняв, изразен в стакатото на няколко кратки, задъхани изречения. “Съжалявам. Не мога. Просто не мога да привикна с това. Що за идея!”
После дойде привикването и сдобряването, но тогава Изабел обяви, че е бременна, и Кат отново се отдръпна, обзета от смесица от смущение и негодувание.
- Ти не одобряваш – бе казала Изабел. – Очевидно е.
Кат я бе изгледала с изражение, което Изабел не можа да разтълкува.
- Знам, че той беше твой приятел – бе продължила Изабел. – Но ти пожела да се разделите. А и аз не си бях поставила за цел да забременея. Вярвай ми, не съм имала такова намерение. Но сега, след като съм бременна, защо да не родя детето си?
Кат не отговори, и Изабел осъзна, че това, което вижда пред себе си, е проява на чиста завист; нещо, което не може да се облече в думи, да бъде изразено. Завистта ни кара да ненавиждаме това, което искаме самите ние, напомни си тя. Мразим го, защото не можем да го имаме.
Когато Чарли се роди, изтърсвайки се – поне така го почувства Изабел – на бял свят под лъчите на прожекторите в Кралската болница, Кат вече не отказваше да разговаря с Изабел. Но тя не проявяваше особена топлота към Чарли; не искаше да го прегръща или целува, въпреки че той й беше братовчед. Това наскърбяваше Изабел, но тя реши, че ще бъде най-добре да не натрапва Чарли на племенницата си, а да й остави толкова време, колкото й трябваше, за да започне да го приема.
- Човек не може дълго да проявява неприязън към едно бебе – бе казала Грейс, която, позовавайки се на народни мъдрости, често се оказваше права за такива неща. – Бебетата си имат свои начини да се справят с безразличието. Дай на Кат малко време.
