АНТЪНИ ХОРОВИЦ: КРИМИНАЛНИТЕ МИСТЕРИИ МОГАТ ДА ПРЕВЪРНАТ СВЕТА В ЕДНО ПО-ДОБРО МЯСТО

Интервю на Емили Бурак, публикувано на 17 октомври 2022 в „Таун енд Кънтри“/тук поместваме откъси от интервюто/

2022-ра е годината на Антъни Хоровиц. Бестселърът му „Мозайка от убийства“ получава своята телевизионна версия; непосредствено предстои появата на четвъртия му роман от поредицата „Хоторн“, „Нож в раната“, издадена беше и третата книга от поредицата му за Джеймс Бонд, както и новата му книга за деца от поредицата „Diamond Brothers”. А освен това покойната кралица Елизабет II го удостои с титлата командор на Ордена на британската империя.

Но като че ли всяка година прилича на тази за продуктивния британски автор. Как се справя? „Предполагам, краткият отговор е, че просто обичам да правя това“, казва Хоровиц пред „Таун енд Кънтри“. „Обичам да пиша. Обичам да търся идеи. Обичам да създавам нови книги. Обичам контакта с читателите при появата на нова книга. Не мога да се спра – то е нещо като пристрастяване. Непрекъснато се заемам с нови и нови задачи.“

„Всичко в моята работа ме вълнува“, добавя той. „Винаги се вълнувам, винаги очаквам с нетърпение утрешния ден, за да продължа с писането.“

Четох, че идеята за „Мозайка от убийства“ ви е дошла, когато сте работили по „Убийства в Мидсъмър“ в края на 90-те години. Можете ли да ни разкажете нещо повече за това?

- Така започна всичко. Идеята за „Мозайка от убийства“ се породи от желанието ми да напиша книга за писането на книги. Намерих вдъхновение в книгата на Уилям Голдинг „Adventures in the Screen Trade“, и в прекрасната книга на Стивън Кинг „Мемоари на занаята“. Исках да представя собствените си причини да напиша толкова много различни неща: да пиша за театъра и киното, за телевизията, книги, детски книги, романи за възрастни, за радиото – правил съм всичко това. Реших, че е чудесна идея да напиша книга са писането. Написах една глава и установих, че звучи всъщност страшно скучно. Работата не вървеше добре. А после си казах „Защо да не напиша книга за убийства в света на книгите? И като правя това, да си създам възможността да задавам въпроси от рода на тези: „Защо едно убийство на улицата е ужасно и отблъскващо, докато на страниците на книгата е увлекателно и служи за забавление? Какво се случва с убийството в една класическа загадка с търсене на убиеца?“

Такива въпроси – защо четем тези книги, как ни въздействат те, каква е ролята на детектива в една криминална мистерия.

И как виждате вие убийството като тема на увлекателен роман, разликата между криминалния роман и истинското престъпление?

- Не проявявам особен интерес към писането на кървави, ужасяващи истории за насилие. Понастоящем на този свят има предостатъчно насилие, за да ни бъде необходимо нещо такова. Целта на моите книги е да бъдат… ако не възможност за бягство, то поне някакво убежище от всички бури, които бушуват около нас, било то в Америка, където като че ли демокрацията е в опасност, и разбира се, в Украйна с всичко, което се случва там, а и в нашата страна има толкова много проблеми…

Криминалната мистерия е една възможност да затвориш капаците на прозорците, да придърпаш завивките, да си направиш горещ шоколад, да се облегнеш и също като Шерлок Холмс да се наслаждаваш да търсиш истината с помощта на интелекта си.

Именно това е една криминална мистерия: чисто и просто възможност да направиш света по-добро място. Детективът пристига в една разбунена общност, където всички са се хванали за гушите, има труп, има подозрения, гняв, врагове, ненавист и страх. А когато детективът си тръгва, тази общност е излекувана. Постигнато е усещането, че всичко на този свят е наред. Това усещане създават криминалните романи, загадките с убийства, за разлика от историите за действителни престъпления, които нерядко не завършват с разкритие. Но в детективски истории като моите разрешаването на загадката, постигането на това усещане, че сега всичко е наред, е всъщност основата на успеха на тези книги.

Когато пишете такива истории, в които разрешаването на загадката е толкова важно, как успявате да ги направите част от поредица и да продължите със следваща книга?

- Е, разбира се, „Мозайка от убийства“ има продължение, „Огледални убийства“. Надяваме се снимките на филма по втората книга да започнат догодина, наистина се надявам да успея дотогава да довърша сценария. Що се отнася до „Нож в раната“, книгата е четвърта в поредицата за детектива на име Хоторн. Всяка от тези книги сама по себе си е завършена криминална мистерия, но онова, което ги свързва, са опитите да се разкрие нещо повече за Хоторн, както и моите отношения с Хоторн. Така че вие, читателите, пътувате с мен в моите книги, преминавате от едно към друго приключение, убийствата следват едно след друго, постоянно има шушукания, обрати и всякакви изненади, но това става в рамките на едно търсене на окончателната истина – а именно, кой е Хоторн, откъде е, какво го е превърнало в този човек, който е?

Странно ли е да пишеш за себе си като за герой на роман?

Е, моите издатели бяха доста притеснени, когато предложих себе си като помощник на детектива – звучи леко като егоцентризъм. Но ето какво постоянно обяснявам на хората – аз не съм главният герой на тази книга. Аз съм просто разказвачът, помощникът, аз съм доктор Уотсън за Хоторн в ролята на Холмс. Книгата е за Хоторн, не за мен. А в книгата съм си аз; искам да кажа, става дума за моя живот, моята жена, моите деца, моята работа в киното и телевизията и по книгите ми, моите издатели, моите литературни агенти. Това съм действително аз.

….

Опитвам се да пиша своите криминални загадки така, че читателят да разполага с всички възможности да разреши мистерията, всички улики да са в наличност. Така, когато стигнете до края на книгата и сте разкрили убиеца, можете да бъдете доволни от себе си. А ако не сте успели, да съзнавате, че сте можели да го направите. Мисля, че на това се дължи успехът на Агата Кристи, точно това прави тя толкова добре в книгите си. Никога не мами читателите. Много се старая да играя почтено.

Освен това се опитвам да правя неща, което не са правени преди. Мога да ви кажа, че уликата в третия роман за Атикус Тип, който вече подготвям, е нещо, което никой никога не е правил в книга. Изгарям от нетърпение да напиша книгата – просто защото исках да включа в нея тази улика.

Случва ли ви се понякога да прочетете някой криминален роман и да си кажете „О, колко ми се иска аз да бях написал това“ или „ето един умел обрат“?

Всъщност това е причината понякога да си мисля, че не би трябвало да чета криминални романи. Когато се натъкна на някоя улика… ще ви кажа кога се случи това за последен път. Айра Левин има един великолепен криминален роман, „Предсмъртна целувка“, и решаващата улика в него е съвършена. Тогава си казах, да му се не види, ако не бях прочел тази книга, можеше и сам да измисля тази улика.

Ако някой чете ваш криминален роман и се опитва да разреши загадката, какъв съвет бихте му дали?

Никога не вярвайте на помощника: помощникът винаги греши.